Беше винаги живял у дома — в стаите зад мисията на Бикел стрийт, и ненавиждаше тази квартира. От единадесетата му година (през цялото време оттогава семейството живееше в Канзас сити) го е било срам да води приятели на тяхната улица и у дома си. Поради това винаги бе отбягвал да завързва приятелство с други момчета, а ходеше и играеше повечето сам или с брат си и със сестрите си.
Но сега, след като навърши шестнадесет години и бе достатъчно голям да стъпи на собствените си крака, трябваше да се отърве от този живот. Обаче не си докарваше почти нищо — не стигаше за прехрана, ако речеше да се отдели, — а и не беше още добил достатъчно умение и смелост, за да си намери някаква по-добра работа.
Въпреки това, когато родителите му заговориха за местене в Денвър и без да допуснат за миг, че няма да иска да дойде с тях, загатнаха, че би могъл да си намери работа там, той започна да подхвърля намеци, в смисъл че може би ще е по-добре да не заминава. Харесвало му в Канзас сити. Какъв смисъл имало да се мести? Сега си имал служба, а можел да намери и нещо по-хубаво. Но родителите му, като си спомняха за Еста и постигналата я съдба, доста много се съмняваха какво ще излезе, ако той се впусне в живота самостоятелно тъй рано. Като заминат те, къде ще живее? При кого? Какви влияния ще въздействат върху живота му, кой ще бъде до него да му помогне, да го посъветва, да го насочи в тесния прав път, както правеха те? Това бяха неща, които трябваше да се обмислят.
Но подтикван от неизбежното преместване в Денвър, което сега като че ли ставаше все по-близко от ден на ден, и от положението, че не много дълго след това господин Сибърлинг поради своята прекалено явна галантност по отношение на нежния пол загуби мястото си в дрогерията, и той се видя под заповедите на нов, костелив и навъсен шеф, който, изглежда, не го искаше за помощник, Клайд реши да напусне — не веднага, а да се помъчи, когато излиза по разни поръчения от магазина, да си намери, ако може, друга работа. Случайно при тези търсения, като се заглеждаше тук и там, един ден му хрумна да поговори с управителя на отдела за газирани напитки в луксозната дрогерия в най-големия хотел на града — великолепна дванадесететажна сграда, която представляваше в неговите очи квинтесенцията на разкоша и охолството. Прозорците й бяха винаги закрити с тежки завеси; главният вход (Клайд никога не се беше осмелил да надзърне по-навътре) представляваше разточително съоръжение от стъкло и желязо, съчетано с мраморен коридор, украсен с палми. Често беше минавал оттука и се чудил с момчешко любопитство какъв ли живот водят хората в такова заведение. Пред вратите му винаги чакаха толкова много таксита и автомобили!
Този ден, принуден от необходимостта да направи нещо за себе си, той влезе в дрогерията, разположена на главния ъгъл и гледаща към 14-а улица и Балтимор стрийт, и като видя касиерка в стъклена клетка до входа, попита я кой се занимава с щанда за газирани питиета. Заинтересована от плахото му и нерешително държане, както и от черните му доста хубави очи, тя неволно се досети, че момчето търси работа, и отговори:
— Ами господин Сикор, ей там, управителят на магазина. — Тя посочи с кимване нисичък, безупречно облечен мъж на около тридесет и пет години, който подреждаше нови тоалетни стоки върху стъклена витринка.
Клайд се доближи, но понеже все още не беше съвсем наясно как трябва да постъпва човек, за да получи нещо в живота, и видя, че управителят е погълнат от това, което върши, запристъпва от крак на крак, докато най-после, усетил, че някой го чака за нещо, управителят се обърна.
— Е? — попита той.
— Нямате ли случайно нужда от помощник на щанда за газирани питиета? — Клайд му хвърли поглед, в който от ясно по-ясно се четеше: „Ако имате такова място, моля ви се, дайте го на мен. Имам нужда от такава работа.“
— Не, не, не! — отвърна този господин, който беше рус, набит и малко раздразнителен, заядлив по природа. Беше вече готов да обърне на момчето гръб, но като забеляза на лицето му да се изписва разочарование и огорчение, добави: — Работил ли си на такова място преди?
— Не на толкова хубаво място. Не, господине — отговори Клайд, чието въображение бе поразено от всичко, което виждаше наоколо си. — Сега работя в магазина на господин Клинкъл на ъгъла на 7-ма и Бруклин стрийт, но там съвсем не е като при вас, а аз бих искал да си намеря по възможност по-добро място.
— Ъхъ — съгласи се управителят, доста поласкан от наивното преклонение пред съвършенствата на неговия магазин. — Да, това е доста разумна преценка. Но тъкмо сега няма никаква работа, която бих могъл да ти предложа. Ние не сменяме често персонала. Но ако би искал да станеш пиколо, мога да ти кажа къде ще намериш работа. Тъкмо сега търсят още едно момче тука в хотела. Началникът на момчетата ми спомена, че имал нужда от още един пиколо. Смятам, че това в никой случай не е по-лошо, отколкото да помагаш на щанд за газирани питиета. — И като видя лицето на Клайд изведнъж да светва, додаде: — Но не бива да казваш, че съм те изпратил аз, понеже не те познавам. Питай там вътре, под стълбището, кой е господин Скуайърз и той ще ти обясни всичко.