— Знаете ли къде мога да намеря господин Скуайърз? — попита той.
— Ето го там, идва — отвърна младежът, като вдигна поглед и измери Клайд с изпитателни сиви очи.
Клайд се обърна в посоченото направление и видя да се приближава пъргав елегантен и положително с изискан вид мъж на около двадесет и девет — тридесет години. Беше така строен, енергичен, добре облечен и с остри черти на лицето, че Клайд веднага не само се развълнува, но и поизплаши — човек с много проницателен и хитър вид! Носът му беше такъв дълъг и остър, погледът така пронизващ, устните тънки, брадичката заострена!
— Видя ли тоя висок, побелял мъж с шотландската карирана наметка, дето мина оттук ей сега? — поспря се да попита той помощника си зад стойката. Помощникът кимна. — Разправят ми, че бил граф Ландрейл. Пристигна тая сутрин с четиринайсет куфара и четирима слуги. Можеш ли да си представиш. Той е голяма клечка в Шотландия. Но, както дочух, не пътува под това име. Записал се е като господин Блънт. Можеш ли да си представиш тия английски щуротии? И те ако не знаят да продават фасони, а?
— Така си е! — почтително потвърди помощникът.
Скуайърз се огледа за първи път, забеляза Клайд, но не му обърна никакво внимание. Помощникът реши да помогне на Клайд.
— Това младо момче там иска да говори с вас — обясни той.
— Искал си да говориш с мен? — запита шефът на пиколата, като се обърна пак към Клайд, забеляза не особено хубавите му дрехи и същевременно внимателно го разгледа.
— Господинът в дрогерията разправяше… тоест каза, че бих могъл да попитам дали няма някаква възможност да стана пиколо тук — заговори Клайд, който не особено хареса този човек, но беше решил да му направи колкото може по-приятно впечатление. — Сега работя в дрогерията на Клинкъл на Седма и Бруклин стрийт като помощник, но ми се иска да се измъкна оттам, а господинът каза, че вие бихте могли… тоест… той смяташе, че имате сега свободно място.
Клайд беше толкова смутен и объркан от студения изпитателен поглед на човека пред него, че едва можеше да си поеме дъх и с мъка преглъщаше.
За първи път досега му дойде наум, че ако иска да сполучи, трябва да спечели благоволението на хората: да направи или да каже нещо, с което да им хареса. Затова изви устни пряко сили в ласкателна, подкупваща усмивка, предназначена за господин Скуайърз, и додаде:
— Ако ми позволите да се опитам, ще се старая и ще бъда много изпълнителен.
Човекът пред него само го измери със студен поглед, но понеже в душата си беше хитър и користолюбив по свой дребнав начин и доста харесваше всеки, който умееше и желаеше да бъде дипломатичен, сдържа подтика си да поклати отрицателно глава и подхвърли:
— Но ти нямаш никакъв опит в тая работа.
— Така е, господине, но няма ли да мога да я науча доста бързо, ако залягам?
— Добре, чакай да видя — каза началникът на пиколата и със съмнение се почеса по главата. — Сега нямам време да говоря с теб. Ела в понеделник следобед. Тогава ще си поговорим. — Той се завъртя на токове и се отдалечи.
Клайд, оставен сам по този начин, без да знае какво точно може да значи това, остана зяпнал в почуда. Беше ли наистина вярно, че са го поканили да дойде пак в понеделник? Можеше ли да е възможно, че… Той се обърна и бързо излезе, разтреперан от глава до пети. Такова нещо! Беше помолил този човек за служба в най-изискания хотел в Канзас сити, а той му каза да дойде пак в понеделник. Божичко! Какво ли значеше това? Нима беше възможно да го допуснат в един такъв великолепен свят и толкова скоро? Нима можеше да е вярно.
V
Човек може само да си представи как се развихри фантазията на Клайд във връзка с всичко това — мечтите му за значението, което можеше да има за него службата в такова великолепно заведение. Защото разбиранията му за разкош бяха толкова далечни, погрешни, превратни — някакви смътни лутания на потиснато и незадоволено въображение, което досега не бе имало никаква друга храна освен фантазията.
Той се върна към старите си задължения в дрогерията, след работа си отиваше у дома, за да яде и спи, но сега през цялото останало време този петък, събота, неделя и понеделник до късно следобед сякаш не ходеше по земята. Не мислеше за това, което върши, и няколко пъти шефът му в дрогерията трябваше да го подсеща „да се събуди“. А след работа вместо да се прибере направо вкъщи, отиваше на север, до ъгъла на Четиринадесета и Балтимор стрийт, където стоеше този огромен хотел, и го гледаше. Там дори и в полунощ пред всеки от трите главни входа — по един на всяка от трите улици — имаше портиер с дълга кафява ливрея с множество копчета и висока кафява фуражка с дълга козирка. Вътре зад прихванати с шнурове надиплени копринени завеси все още блестеше светлина, ресторантът и американската скара в сутерена близо до единия ъгъл все още работеха. А пред тях имаше много таксита и частни коли. И винаги отнякъде се чуваше музика.