Звучно, макар и малко носово пееше тя между извисилите се стени на долепените една до друга сгради.
Момчето пристъпваше неспокойно от крак на крак, забило очи в земята, и повечето време почти не пееше. С висока, но все още слабичка снага, увенчана от привлекателна глава и лице — с бяла кожа и черна коса, — то изглеждаше много по-наблюдателно, решително много по-чувствително от повечето други и като че ли направо негодуваше и дори страдаше от положението, в което се намираше. Мирският живот явно го интересуваше повече от религиозния, при все че още не съзнаваше това напълно. Единственото, което можеше засега да се каже със сигурност за него, беше, че онова, което правеше, положително не го привличаше. Беше твърде младо, душата му твърде лесно откликваше на красотата и удоволствието, а те имаха твърде малко или нищо общо със смътната, мъглява романтика, завладяла душите на майка му и баща му.
Наистина животът на семейството, член на което беше това момче, както и различните съприкосновения, които бе имало досега с този живот, материални и духовни, не помагаха да го убедят в действителността и силата на всичко, което майка му и баща му изглежда вярваха и твърдяха с такава сигурност. По-скоро като че ли бяха повече или по-малко затруднени в своя живот, поне материално. Баща му вечно четеше Библията и държеше проповеди по събрания на разни места, особено в мисията, която ръководеше заедно с майка му и която не беше далече от този ъгъл. Същевременно, доколкото схващаше момчето, те получаваха тук и там пари от разни заинтересовани или благотворително настроени финансисти, които, изглежда, вярваха в такива благодеяния. Въпреки това семейството беше винаги „натясно“, никога не беше много добре облечено и се лишаваше от доста блага и удоволствия, достъпни за други. А баща му и майка му непрекъснато говореха за любовта и милостта и грижите на господа за него и за всички. Явно нещо не беше наред. Момчето не бе в състояние да си обясни всичко, но все пак не можеше да не уважава майка си — жена, чиято сила и искреност, също както и нежност, го привличаха. Въпреки многото мисионерска работа и семейни грижи тя успяваше да се държи сравнително бодро или поне търпеливо и често заявяваше с дълбоко убеждение „Господ ще се погрижи“ или „Господ ще ни посочи пътя“, особено по време, когато се чувстваха твърде много притеснени за храна или дрехи. Въпреки това очевидно, както той и всичките други деца виждаха, господ не им посочваше никакъв много ясен път, при все че винаги се чувстваше крайна нужда от благосклонната му намеса в техните дела.
Тази вечер, докато вървеше нагоре по голямата улица със своите сестри и братче, момчето искаше да няма вече нужда да правят това или поне да няма нужда то да участва в него. Други момчета не правеха такива неща, а освен другото, това изглеждаше някак жалко и дори унизително. Колко пъти, преди да бяха започнали да го извеждат на улицата по този начин, други момчета го бяха дразнили и се бяха присмивали на баща му, понеже винаги публично подчертавал своята вяра и религиозните си убеждения. Ето, в един квартал, където бяха живели, когато е бил едва седемгодишно дете, понеже баща му неизменно започваше всеки разговор с „Хвала на господа“, беше чувало момчетата да подвикват: „Ей го идва старият «Хвала на господа Грифитс»“. Или се провикваха подир него: „Хей, ти ли си тоя, дето сестра му свири на хармониум. Знае ли тя да свири на нещо друго?“
„Защо му трябва вечно да обикаля с думите «Хвала на господа»? Други хора не го правят!“
Това, което измъчваше и тях, и него, бе стадно желание да си приличат по всичко. Нито баща му, нито майка му не приличаха на другите хора, защото винаги говореха толкова много за вярата, а сега, най-после, я бяха превърнали в занаят.
Тази вечер, на тази голяма улица, с нейните коли и тълпи, и високи сгради, момчето се чувстваше посрамено, изтръгнато от нормалния живот и изложено на показ, за да му се присмиват. Хубавите автомобили, които се носеха край тях, безделните пешеходци, запътили се към развлечения и наслади, за които то можеше само да се досеща, веселите млади двойки, които се смееха и шегуваха, и „дечурлигата“, които ги зяпаха, всичко това го тревожеше и будеше у него чувство за нещо по-различно, по-хубаво, по-красиво от живота, който водеше то, или по-скоро цялото му семейство.