С оглед на това госпожа Грифитс, във всяко отношение по-практична от мъжа си и проявяваща дълбок интерес към икономическото благополучие на Клайд, както и на другите й деца, всъщност се чудеше защо Клайд изведнъж толкова много се е въодушевил от заемането на тази нова служба, която, според собствените му думи, предполагаше по-дълго работно време и не кой знае колко повече пари, а може би и по-малко. Разбира се, той беше вече намекнал, че тя може да го доведе до някоя по-висока длъжност в хотела, до някакво чиновническо място, но синът й не знаеше кога ще стане това, а предишната му работа обещаваше доста определено повишение малко по-рано — поне на заплатата.
Но като го видя да се втурва в понеделник следобед и да съобщава, че е получил назначението и че трябва веднага да смени яката и връзката, да се подстриже и да се върне, за да се яви на работа, малко й поолекна на душата. Защото никога преди не го бе виждала така въодушевен от нещо, а не беше малко да е по-доволен от себе си — не тъй мрачен, както понякога напоследък.
Все пак часовете на отсъствието му — от шест сутрин до полунощ, като само нарядко се връщаше рано някоя вечер, когато не бе на работа и предпочиташе да се прибере, но не пропускаше да обясни, че са го пуснали малко по-рано, както и донякъде нетърпеливото му неспокойно държане: някакво желание да излезе, да се махне от дома си по всяко друго време, освен когато спеше или се обличаше и събличаше — озадачаваха майка му, а и Ейса. Хотелът! Хотелът! Вечно трябваше да бърза да отиде в хотела и едничкото, което им допадаше беше, че работата много му харесва и че се справя с нея добре, доколкото може да отсъди. Тази служба била по-добра, отколкото с газираните напитки, и може би много скоро щял да печели повече пари — отде да знае, — но повече от това или не искаше, или не можеше да каже.
А през цялото това време на двамата Грифитс — бащата и майката — им се струваше, че покрай историята във връзка с Еста би трябвало всъщност да се махнат от Канзас сити, да се преселят в Денвър. Но сега повече от друг път Клайд твърдеше, че иска да остане в Канзас сити. Те можели да заминат, обаче той имал сега доста хубава работа и не искал да я напусне. И ако те заминели, щял да си намери някъде стая и да се нареди — предложение, което съвсем не им се виждаше приемливо.
Ала каква огромна промяна бе настъпила междувременно в живота на Клайд! От онази първа вечер, когато в пет и четиридесет и пет се яви пред господин Хуипъл, непосредственият си началник, и бе одобрен (не само поради добре станалата му униформа, а и поради общия вид), светът се промени за него коренно. След като се строи в една редица с още седем души в стаята за прислужници точно зад главната канцелария във фоайето и след като бе прегледана от господин Хуипъл, командата от осем момчета излезе точно в шест часа през вратата, водеща към фоайето от другата страна на стълбището, обиколи пред главната портиерска ложа към стойката на господин Хуипъл и дългата пейка от другата страна. Някой си господин Барнз, който се редуваше с господин Хуипъл, застана зад стойката на помощник-началника, а момчетата седнаха (Клайд последен в редицата), за да бъдат повиквани бързо един по един и да изпълняват едно, друго или трето поръчение, докато сменената команда на господин Хуипъл бе отведена по същия път в служебното помещение отзад и там освободена.
— Дзън! — дрънна звънчето на портиера, който разпределяше стаите, и първото момче се спусна натам.
— Дзън! — прозвуча то отново и второ момче скочи на крака.
— Следващият!… Централният вход! — извика господин Барнз и трето момче се завтече по мраморния под към този вход, за да грабне куфарите на влизащ гост, чиито побелели бакенбарди и младежкият светъл вълнен костюм биеха на очи отдалече за несвикналия още поглед на Клайд. Тайнствено, но свещено видение — бакшиш!
— Следващият! — прозвуча пак гласът на господин Барнз. — Виж какво иска номер деветстотин и тринайсет… сигурно вода с лед. — И четвъртото момче изчезна.
Клайд, целият превърнат в зрение, слух и нерви, непрекъснато се придвижваше напред на пейката след Хеглънд, комуто бяха възложили да го пообучи. Беше толкова възбуден, че едва дишаше, все мърдаше и се въртеше, докато най-после Хеглънд възкликна:
— Хайде, стига си се вълнувал. Успокой се, чуваш ли? Всичко ще мине добре. Сега си същият, какъвто бях аз, когато започвах: целият нерви. Но така не е добре. Карай кротката — това се иска тука. И трябва да изглеждаш, сякаш никъде никого не виждаш: да гледаш само това, дето е пред теб.