— Следващият! — пак се обади господин Барнз. Клайд, кажи-речи, не чуваше какво му казва Хеглънд. — Номер сто и петнайсет иска листове за писане и пера. — Петото момче замина.
— Откъде се взимат листове и пера, когато ти поискат? — попита той наставника си с умоляващ тон, с какъвто би продумал някой умиращ.
— От портиера, който прибира и дава ключовете, нали ти казах. Той е ей там вляво. Той ги дава. А вода с лед се взима от стаята, където се строихме за проверка преди няколко минути… в оня край там, виждаш ли? Там ще видиш една вратичка. От време на време ще трябва да даваш на човека там по десет цента, иначе ще ти се дуе.
— Дзън! — Звънчето на портиера, който даваше стаи. Шесто момче се затича, без да каже дума, за да изпълни някаква поръчка в онзи край.
— А сега помни — продължи Хеглънд, като видя, че идва неговият ред и след това не ще може да предупреди Клайд, — ако ти поискат каквито и да е питиета, ще ги получиш в бара оттатък обедната. Пък гледай да разбереш правилно имената на питиетата, че инак ще ти се сърдят. А ако водиш гости в стаята им сега вечерта, свали щорите и запали лампите. Ако искат нещо от обедната, трябва да потърсиш оберкелнера — на него му се полага бакшиш, ясно?
— Следващият!
Хеглънд скочи и изчезна. И Клайд беше първи номер. А номер четири вече сядаше до него отново, но хитро се озърташе — дали някой няма нужда от нещо.
— Следващият! — Беше гласът на господин Барнз. Клайд скочи и се изправи пред него, доволен, че не е някой нов гост с куфари, но изтръпнал от страх, че може да е нещо, което да не разбере или да не може да свърши бързо.
— Виж какво иска номер осемстотин осемдесет и две.
Клайд се завтече към единия от двата асансьора с надпис „За служещи“ — този, който смяташе да вземе, понеже с него го бяха завели на дванадесети етаж, но друго момче, току-що слязло от един от бързите пътнически асансьори, го упъти.
— Отиваш в някоя стая? — подвикна то. — Ще се качиш на пътническите асансьори. Ония там са за слуги и за хора с багаж.
Клайд побърза да поправи грешката си.
— Осми — рече той. Понеже нямаше никой друг, негърът, който обслужваше асансьора, веднага му заговори:
— Ти си нов, нали? Не съм те виждал тука преди.
— Да, току-що постъпих — отговори Клайд.
— Е, няма да ти е зле тука — най-дружелюбно забеляза този младеж. — На никой не му е зле в тая къща, да ти кажа. Осми ли рече?
Негърът спря асансьора и Клайд слезе. Беше твърде нервен, за да се сети и пита накъде трябва да върви, а като затърси стаята, след миг разбра, че е в погрешен коридор. Мекият кафяв килим под краката, мекият кремав цвят на стените, снежнобелите глобуси на лампите на тавана, всичко му се виждаше като част от съвършенство и великосветско превъзходство, които почти не бяха за вярване — толкова далече бяха от онова, което бе знаел дотогава.
Когато най-после намери №882, плахо почука и след малко бе поздравен от един отрязък от много пълно и яко тяло по долни дрехи на сини и бели райета и съответен отрязък от кръгло и червендалесто лице с едно око и бръчици от едната му страна.
— Ето ти един долар, синко — се чу сякаш от окото, а след това се появи ръка с доларова банкнота. Ръката беше дебела и червена. — Изтичай до галантериста и ми купи чифт жартиери… бостънски жартиери… копринени… и бързай да се върнеш.
— Веднага, господине — отговори Клайд и взе долара. Вратата се затвори и той затича по коридора към асансьора, като се чудеше какво ли е това „галантерист“ Стигнал вече тази възраст — седемнадесетгодишен, — това название бе ново за него. Никога още не беше го чувал, нито забелязвал. Ако човекът му беше казал „магазин за мъжки принадлежности“, щеше да го разбере веднага, но ето че му бяха казали да отиде при галантериста, а той не знаеше какво е то. Студена пот изби по челото му. Коленете му се подгъваха. Дяволска работа! Какво ще прави сега? Можеше ли да запита когото и да било, дори Хеглънд, и да не им се види…
Клайд натисна копчето на асансьора. Кабината заслиза. Галантерист! Галантерист! Изведнъж му дойде разумна мисъл. Да речем, че не знае какво е галантерист. В края на краищата човекът искаше чифт бостънски жартиери. Къде се купуваха бостънски жартиери? Разбира се, в магазин — в дюкян, където продават разни неща за мъже. Естествено. Магазин за мъжки принадлежности. Ще изтича вън до някой магазин. И като забеляза на слизане, че асансьорът кара друг дружелюбен негър, попита: