— Знаеш ли да има някъде наблизо магазин за мъжки принадлежности?
— В самата тая сграда, шефе, точно след южното фоайе — отговори негърът и Клайд забърза нататък с голямо облекчение.
Все още се чувстваше неловко и неудобно с плътно прилягащата униформа и чудноватата шапчица. През цялото време го измъчваше мисълта, че тази малка, кръгла шапка може да падне. И току я притискаше, макар крадешком, но силно, надолу. Той се втурна в галантерийния магазин с блесналата в светлини витрина и възкликна:
— Искам да купя чифт копринени бостънски жартиери.
— Дадено, синко, заповядай — отговори пригладен нисичък мъж с лъснала плешива глава, румено лице и очила със златни рамки. — За някого от хотела, предполагам? Добре, ще направим цената седемдесет и пет цента и ето десет цента за теб — каза той, докато увиваше жартиерите и слагаше долара в касата. — Гледам никога да не забравям вас, момчетата от хотела, защото знам, че можете ли, идвате за всичко при мен.
Клайд взе десетте цента и пакета, без да знае какво да помисли. Жартиерите трябва да струват седемдесет и пет цента… така каза продавачът. Следователно ще даде на човека само двадесет и пет цента ресто. Тогава десетте цента са негови. А сега, може би… дали наистина и човекът ще му даде бакшиш?
Той забърза обратно в хотела и при асансьорите. Звуци на струнен оркестър долитаха отнякъде и изпълваха фоайето с възхитителна музика. Тук-там се движеха хора — така добре облечени, така спокойни, така различни от повечето хора по улиците и навсякъде другаде, доколкото можеше да види.
Вратата на един асансьор рязко се отвори. Вътре влязоха разни гости, след това Клайд и още един пиколо, който го изгледа с интерес. На шестия етаж другото момче слезе. На осмия слязоха Клайд и една стара дама. Той забърза към вратата на своя клиент и почука. Човекът я отвори, малко по-облечен, отколкото преди. Беше обул панталони и се бръснеше.
— Да, господине — отговори Клайд и му протегна пакета и рестото. — Продавачът взе седемдесет и пет цента.
— Той е проклет мошеник, но можеш да задържиш рестото — каза господинът, върна му двадесет и петте цента и затвори вратата. Клайд остана да стои смаян за някаква частица от секундата. „Трийсет и пет цента — мислеше си той, — трийсет и пет цента!“ И то за едно малко поръчение. Нима наистина тук всичко беше така? Не може да бъде, не! Не е възможно… невинаги.
А след това, с крака, потънали в мекия мъх на килима, с ръка в джоба, стиснала парите, му се стори, че би могъл да заскимти или да се закикоти на глас. Гледай ти! Трийсет и пет цента за такава мъничка услуга! Този човек му даде четвърт долар, а другият десет цента, пък той не беше направил съвсем нищо!
Клайд забърза от асансьора долу (звуците на оркестъра отново го омаяха, тези чудесно облечени хора изпълваха сърцето му с трепет) и се запъти към пейката, от която бе тръгнал.
А след това го повикаха да носи три чанти и два чадъра за възрастни съпрузи с вид на фермери, които бяха взели апартамент с баня на петия етаж. Пътем те все го гледаха, доколкото можеше да се види, но не казваха нищо. Обаче когато влязоха в стаята си и след като Клайд веднага завъртя ключовете при вратата да запали лампите, свали щорите и сложи чантите върху подставките за багаж, попреминалият и доста непохватен съпруг — много важна личност с бакенбарди — го разгледа и най-сетне забеляза:
— Вие като че ли сте симпатично, пъргаво момче, млади човече; по-добро от повечето, дето сме ги виждали досега, трябва да кажа.
— Положително мисля, че на момчетата не им е мястото в хотелите — зацвъртя скъпата му съпруга, едра закръглена персона, която в това време задълбочено разглеждаше съседната стая. — Положително не бих искала някое от моите момчета да работи в хотел, каквито са хората.
— Вижте какво, млади човече — продължи старият, като си свали сакото и затършува в джоба на панталоните, — слезте долу и ми вземете три-четири вечерни вестника, ако има толкова, и кана вода с лед, а когато се върнете, ще ви дам петнайсет цента.
— Тоя хотел е по-добър, отколкото оня в Омаха, татко — добави жената с поучителен тон. — Тука имат по-хубави килими и завеси.
И колкото и да беше неопитен, Клайд не можа да не се усмихне вътрешно. Външно обаче остана сериозен, сякаш носеше маска, която прикриваше отпечатъка на всякаква мисъл на лицето, взе парите и излезе. След няколко мига се върна с водата и всичките вечерни вестници и си отиде усмихнат с петнадесетте цента.