А пък и Томас Ратърър, младеж от този тип, за когото от пръв поглед човек би казал, че надали би могъл да бъде недоброжелателен или опасен за някого от другите! Беше под средния ръст, пълен, чернокос, с маслиненомургава кожа, с бистри като вода очи и от весел по-весел. И той, както Клайд разбра след време, беше от скромно семейство и не се беше ползвал от никакви обществени или финансови облаги. Но бе приветлив и всички тези младежи го обичаха — дотолкова, че се съветваха с него, кажи-речи, за всичко. Родом от Уичита, отскоро дошъл в Канзас сити, той и сестра му бяха главната опора на овдовялата си майка. В ранните години на развитието си двамата били свидетели как много добродушната им и мила майка, която от сърце обичаха, бе отритвана и оскърбявана от неверния й съпруг. Имало дни, когато оставали съвсем без къшей хляб. Неведнъж били изхвърляни от квартирата за неплащане на наема. Томи и сестра му ходили по за малко в разни училища. Най-после на четиринадесет години той дошъл в Канзас сити, където вършил всякаква случайна работа, докато сполучил да се настани в „Грийн Дейвидсън“, а малко след това майка му и сестра му се преселили тука от Уичита, за да бъдат заедно с него.
Но още повече, отколкото луксът на хотела или тези младежи, които бързо и безпогрешно започваше да разгадава, на Клайд правеше впечатление потокът дребни монети, който се изливаше отгоре му и се събираше на купчинка в десния джоб на панталоните — десетачета, петачета, монети по двадесет и пет цента, дори по половин долар, — и те ставаха все повече и повече още първата вечер, докато към девет часа имаше вече над четири долара, а към дванадесет, когато свършваше смяната му, беше събрал повече от шест и половина — толкова, колкото по-рано печелеше за цяла седмица.
И от всичко това, както знаеше, трябваше да даде само един долар на господин Скуайърз — не повече беше му казал Хеглънд, — а останалото, пет и половина долара за една вечер, интересна… да, прекрасна, завладяваща работа, принадлежаха на него. Просто не можеше да го повярва! Това изглеждаше фантастично, наистина като в приказката за Аладин! Въпреки това точно в дванадесет часа на тази първа вечер отнякъде прозвуча гонг, чу се тътрене на крака и се появиха три момчета — едното да заеме мястото на Барнз пред стойката, другите две да изпълняват поръчки. И по командата на Барнз осемте момчета от смяната трябваше да станат, да се обърнат надясно и под строй да излязат. Вън в стаята, преди да си отиде, Клайд се доближи до господин Скуайърз и му връчи един долар в сребро.
— Правилно — забеляза господин Скуайърз. Нищо друго.
Тогава Клайд заедно с другите слезе при шкафчетата, преоблече се и излезе на тъмните улици и чувството на щастие, чувството на отговорност да запази това щастие за в бъдеще така го вълнуваше, че той направо трепереше — чак му се виеше свят!
Като си помислеше само, че сега най-после наистина има такава служба! Като си помислеше, че може да печели по толкова може би всеки ден! Той тръгна към дома, движен от желание най-вече да си отспи, за да бъде готов за задълженията си сутринта. Но като се сети, че ще трябва да се върне в хотела чак в единадесет и половина на другия ден, влезе в денонощната закусвалня и си взе чаша кафе и парче сладкиш. И сега единственото, за което мислеше, бе, че ще трябва да работи от пладне до шест и тогава ще бъде свободен до шест часа на другата сутрин. И ще спечели още пари. Много пари, които ще може да похарчи за себе си!
VIII
Това, което най-много интересуваше Клайд отначало, беше как да запази (ако изобщо сполучи) най-големия дял от всичките тези пари, които печелеше, за себе си. Защото, откакто бе започнал да работи и да печели пари, негласно се установи практиката да дава значителна част от всичко получено — поне три четвърти от по-малките заплати, които бе вземал досега — за домашни разноски. Но сега, ако съобщеше, че получава най-малко двадесет и пет долара седмично и повече, и то съвсем отделно от петнадесетте долара месечна заплата и безплатна храна, родителите му положително щяха да очакват от него да дава десет или дванадесет долара на седмица.