Толкова отдавна го преследваше желанието да бъде тъй привлекателен, както всяко друго добре облечено момче, че сега, когато му се предлагаше удобен случай, не можеше да устои на изкушението първо да се снабди с дрехи, и то колкото може по-скоро. Затова реши да каже на майка си, че всичките получавани от него бакшиши възлизат на не повече от долар на ден. А за да си осигури по-голяма свобода на действие при разполагане със свободното време, заяви, че освен дългото работно време, изисквано от него през ден, често му се налага да замества други момчета, които са болни или заети с друга работа. А също така обясни, че управата изисквала всичките момчета да имат приличен вид не само в хотела, но и извън него. Нямало да може дълго да ходи там с дрехите, които носи сега. Господин Скуайърз, каза той, му намекнал за това. Но (сякаш за да смекчи този удар) едно от момчетата в хотела му посочило място, където можел да се снабди с всичко необходимо на изплащане.
А майка му бе така неосведомена по тези въпроси, че му повярва.
Но това не беше всичко. Сега Клайд всеки ден бе в досег с този тип младежи, които поради по-големия си житейски опит и познанството си с излишествата и пороците на такъв живот бяха вече посветени в известни форми на безнравственост и дори разврат, досега съвършено чужди за Клайд, и го караха да зяпа от учудване, а отначало дори да изтръпва от плаха погнуса. Така, както Хеглънд му обясни, известна част от тази група, в която сега влизаше и Клайд, се сдружавала за доста редовно приключение, което обикновено предприемала вечерта след получаването на месечната заплата. Тези приключения според настроението и наличните им в този ден пари ги завеждали обикновено в единия от двата доста прочути и ползващи се с не особено добро име нощни ресторанти. Когато се събирали, както той разбра постепенно от приказките им, те обичали да си позволяват от време на време претенциозни късни вечери с питиета, след което обикновено отивали или в някоя евтина танцувална зала в центъра на града, да си хванат някое момиченце, или, ако това не сполучи да събуди интереса на компанията, се запътвали към някой общоизвестен (или, както те го смятаха, знаменит) публичен дом, много често камуфлиран като пансион, където за много по-малко от парите, които имали, можели, както много често се хвалеха, „да имат което пожелаят момиче“. Там, разбира се, поради явната им младост, наивност, щедрост и неизменна веселост и хубава външност били посрещани най-радушно от разните „мадам“ и момичета от заведенията, които се стараели — от търговски съображения, разбира се, да им харесат, та да дойдат пак.
И толкова беден беше животът на Клайд до това време, и толкова жаден бе той почти за каква да е форма на развлечение, че от самото начало слушаше най-ненаситно всеки разказ за всичко, което можеше да крие в себе си приключение или удоволствие. Не че одобряваше този род приключения. Всъщност отначало те го дразнеха и потискаха, като виждаше напълно ясно, че са в разрез с онова, каквото бе чувал и което му бе втълпявано да вярва от толкова години. Въпреки всичко промяната и освобождението от безрадостното и угнетяващо влияние, под което беше възпитан, бяха толкова резки, че не можеше да не мисли за всичко това, без да го привлича разнообразието и пъстротата, които то като че ли му предлагаше. Той слушаше отзивчиво и жадно, дори понякога да не одобряваше вътрешно това, което чуваше. И като го виждаха тъй отзивчив и общителен, първо един, после друг от тези младежи го канеха да дойде тук или там, или на трето място — на театър, в ресторант, в дома на някой от тях, където двама-трима можеха да поиграят на карти, или дори в някой от тези безсрамни домове, с които отначало Клайд най-решително отказваше да има нещо общо. Но като се сближи малко по малко с Хеглънд и Ратърър, които му бяха много симпатични, веднъж те го поканиха на весела късна вечеря — „гуляй“, както го наричаха те, в ресторанта на Фрисел и той реши да отиде.
— Ние пак ще си направим един от нашите месечни гуляи утре вечер, Клайд, при Фрисел — каза му Ратърър. — Няма ли да дойдеш? Още не си идвал с нас.