И тъй в този ден, след като получиха на пладне заплатата си и свършиха работа в шест часа вечерта, те се събраха пред хотела, на ъгъла до дрогерията, в която Клайд на времето беше питал за работа, и във весело и шумно настроение потеглиха към ресторанта: Хеглънд, Ратърър, Пол Шил, Дейвис Хигби (също пиколо), Артър Кинсела и Клайд.
— Чухте ли за номера, който оня тип от Сейнт Луис изигра на хотела? — попита Хеглънд тайфата, когато всички тръгнаха. — Телеграфира миналата събота оттам да запазят салон, спалня и баня за него и жена му и поръчва да сложат цветя в стаите. Джими, портиерът, който държи ключовете, ей сега ми го разправи. После пристига тук и се записва с момичето си като мъж и жена, пък да знаете какво парче е това момиче! Аз ги видях. Хей, момчета, защо не ме слушате? После в сряда, след като престоял тук три дена и в канцеларията започнали малко да се съмняват в него — обеди и вечери в стаята и така нататък, слиза долу и казва, че жена му трябвало да се върне в Сейнт Луис и нямал нужда от апартамент, една стая му стигала, та можели да преместят неговия куфар и нейните чанти в новата стая, докато стане време за влака. Ама куфарът съвсем не е неин, а негов, ясно? И тя не заминава, изобщо не знае нищо за това. Заминава той. После се измъква и оставя нея с куфара в стаята. И без пукната пара, ясно? Сега я държат нея и куфара й, а тя реве и праща телеграми на приятели, пък сметката е — свят да ти се завие. Можете ли да си го представите? Пък и цветята! Рози! И шест пъти ядене, поръчано в стаята, и пиене към него също!
— А, да, знам за кого разправяш — възкликна Пол Шил. — Аз съм им носил горе пиене. Видя ми се, че има нещо мръснишко у него. Много беше мазен и гръмогласен. И ми пусна само едно десет цента.
И аз си го спомням — обади се Ратърър. — Изпрати ме да му донеса всички чикагски вестници в понеделник и ми даде само десет цента. Видя ми се като мошеник.
— Както и да е, хубаво ги извози той — заговори пак Хеглънд. — А сега се мъчат да изкарат парите от нея. Какво ще кажете, а?
— Тя ми се видя на не повече от осемнайсет или двайсет години, ако има и толкова — намеси се Артър Кинсела, който не беше казал нищо досега.
Ами ти видя ли някого от тях, Клайд? — попита Ратърър; той беше склонен да покровителства и поощрява Клайд и да го включва във всичко.
— Не — отговори Клайд. — Трябва да съм ги пропуснал. Не си спомням да съм видял нито единия, нито другия.
— Е, тогава си пропуснал рядка птица, щом не си видял оня. Висок, с дълъг чер редингот, широкополо черно бомбе, нахлупено ниско над очите, бисерносиви гети. Първо си помислих, че е някой английски херцог, като го видях как ходи, пък и с бастунче! Стига само да се издокарат като англичани, да говорят високо и да заповядват на всички наоколо, и всеки път си опичат работата.
— Вярно — забеляза Дейвис Хигби. — Не е лош тоя номер, трикът на английската линия. Не бих имал нищо против да го изиграя и аз някой път.
Те бяха вече свили зад два ъгъла, прекосили две улици и накуп влизаха през главния вход на Фрисел: пред тях блеснаха отражения на светлини по порцелан, посребрени прибори и хорски лица, обгърна ги глъч на гласове и тракане на чинии. Всичко това направи огромно впечатление на Клайд. Никога преди, с изключение на „Грийн Дейвидсън“, не беше влизал на такова място. И то с такива умни и опитни младежи.
Те се насочиха към редица маси пред дълго кожено канапе край стената. Оберкелнерът, който позна Ратърър, Хеглънд и Кинсела като стари клиенти, нареди да съединят две масички и да донесат хляб, масло и чаши. Момчетата насядаха — Клайд с Ратърър и Хигби на канапето до стената, Хеглънд, Кинсела и Шил срещу тях.
— Аз искам за начало едно хубаво старо манхатънско — възкликна жадно Хеглънд, като оглеждаше хората в залата с чувството, че сега е наистина „някой“. Червеникавомургав, с ясни сини очи, с вчесана назад червеникавокестенява коса, той доста приличаше на голям и много наперен петел.
По същия начин Артър Кинсела, щом влезе тук, като че ли се напери и си придаде важност в сегашното си величие. С подчертан жест той си подръпна ръкавите, грабна листа за ястия, хвърли поглед върху списъка на питиетата на гърба и възкликна:
— Е, едно сухо мартини е достатъчно хубаво за начало.
— Добре, аз пък ще започна с шотландско уиски със сода — тържествено провъзгласи Пол Шил, като преглеждаше същевременно ястията с месо.