А сега отделни лица от тази движеща се безспир улична навалица, която непрекъснато течеше и се менеше край певците, като че ли започваха да долавят психологическата грешка във всичко това по отношение на децата, защото се побутваха един друг; по-малко наивните и по-равнодушните повдигаха вежди и се усмихваха презрително, по-състрадателните и по-опитните подхвърляха забележки колко излишно е присъствието на тези деца.
— Напоследък виждам тези хора тук почти всяка вечер, сигурно не по-малко от два-три пъти на седмица — така казваше млад чиновник, който беше току-що срещнал приятелката си и сега я водеше на ресторант. — Трябва да са някакви религиозни изнудвачи.
— Туй голямото момче не му се ще да е тука. Чувства се не на място, личи му. Не е правилно да карат едно такова момче да ходи по улиците, щом не иска. То без друго не я разбира тая работа — заговори към четиридесетгодишен празноскитащ безделник, един от тези чудновати типове, които винаги се навъртат в търговския център на града, като се обърна към поспрял се и явно добродушен минувач.
— Да, като че ли сте прав — съгласи се минувачът, след като се повгледа в особения наклон на главата и изражението на лицето на това момче. Ако вземеше пред вид неловкостта и стеснението на лицето му, всеки път, когато то го повдигаше, човек можеше с право да забележи, че е донякъде жестоко, както и безполезно да се насилва да участва в публични прояви някой, който още не е годен да разбере религиозното и психическото им значение, понеже са по-подходящи за разсъдъчната по-зряла възраст.
Да, наистина беше така.
Колкото до останалите от семейството, двете по-малки деца — момичето и момчето, те бяха твърде малки, за да могат наистина да разберат или да ги е грижа за какво изобщо става дума. Най-голямото момиче на хармониума като че ли нямаше чак толкова много против и дори се радваше на вниманието и забележките, предизвиквани от неговото присъствие и пеене, понеже неведнъж не само познати, но и майката и бащата го бяха уверявали, че има приятен, увличащ глас, което беше само отчасти вярно. То нямаше хубав глас. Всъщност те не разбираха от музика. Физически беше безцветно, слабо, не особено добре сложено, без истинска интелектуална сила или дълбочина и не беше никак трудно да го накара човек да почувства, че това е прекрасна възможност да изпъкне и да привлече малко внимание. Що се отнася до родителите, те бяха движени от твърдото решение да възвисят света колкото може повече духовно и щом допяха славословието, бащата се впусна в едно от тези изтъркани описания на радостите на освобождението от тежките мъки на нечистата съвест чрез осъзнаване на божията милост, Христовата любов и благоволението господне към грешниците.
— Всички люде са грешници пред лицето господне — заяви той. — Ако не се покаят, ако не приемат Христа, неговата любов и всеопрощение, те никога не ще познаят щастието на духовната цялост и чистота. О, приятели мои! Да можехте само да знаете спокойствието и удовлетворението, които идват със знанието, с вътрешното убеждение, че Христос е живял и умрял зарад вас, че той е до вас всеки ден и всеки час, по светло и в мрак, в зори и по здрач, за да ви пази и укрепи в мирските задачи и грижи, които стоят винаги пред вас! Ах, примките и клопките, с които сме обградени всички! А сетне утешителната мисъл, че Христос е винаги с нас, за да ни съветва, да ни помага, да ни насърчава, да лекува раните ни и да ни изцелява! О, какво спокойствие, задоволство, утеха, каква красота има в това!
— Амин! — тържествено провъзгласи жена му, а дъщерята Хестър или Еста, както я наричаха близките, подтикната от нуждата да се грижи колкото може повече за всички тях, го повтори след нея.
Клайд, най-голямото момче, и двете по-малки деца само гледаха в земята или от време на време вдигаха очи към баща си с чувството, че всичко това може да е вярно и важно, но все пак някак си не чак толкова значително и привлекателно, както някои други неща в живота. Така се бяха наслушали на тази религия, а младите им и жадни души копнееха за нещо повече от тези надути приказки по улиците и в мисията.
Най-после, след още едно песнопение и слово от госпожа Грифитс, в което тя използва случая да спомене за мисията, която двамата заедно ръководели в една съседна улица, и служенето им на Христовото дело изобщо, те изпяха трета църковна песен, раздадоха брошури, в които се описваше спасителната работа на мисията, и Ейса — бащата — събра предложените му от някои и други доброволни помощи. Малкият хармониум бе затворен, сгъваемият стол прибран и даден на Клайд, Библията и песнарките вдигнати от госпожа Грифитс, ремъкът, който крепеше хармониума, прехвърлен през рамото на Грифитс-старши и те се запътиха обратно към мисията.