— Не ви ща вашите коктейли тая вечер — заяви весело, но с нотка на въздържаност Ратърър. — Казах ви, че няма да пия много тая вечер, и няма. Мисля, че една чаша рейнско вино със сода ще ми хване място.
— И таз хубава! Чувате ли го тоя? — възкликна с неодобрение Хеглънд. — Щял да започне с рейнско вино! И това е човек, който винаги е обичал манхатънско! Какво те е прихванало изведнъж, Томи? Нали каза, че искаш да се повеселиш тая вечер?
— Точно така — отвърна Ратърър, — но нима не мога да се повеселя, без да излоча всичко, каквото има в това заведение? Не искам да се напивам тая вечер. Не желая пак да ме мъмрят сутрин. Миналия път малко остана да не се явя на работа.
— Той е прав — обади се Артър Кинсела. — И аз не искам да пия толкова, че да не знам къде съм, но няма да се тревожа за това още отсега.
— Ами ти, Хигби? — обърна се към момчето с големите очи Хеглънд.
— Аз също искам манхатънско — отвърна то, а след това вдигна поглед към келнера, който стоеше до него, и подхвърли: — Как е работата, Денис?
— А, не мога да се оплача — рече келнерът. — Не е зле за мен тия дни. Как върви всичко в хотела?
— Чудесно, чудесно! — весело отговори Хигби, без да откъсва очи от листа за ястия.
— А ти, Грифитс? Ти какво ще пиеш? — извика Хеглънд, понеже като церемониалмайстор, натоварен от другите да се грижи за поръчките, да плаща сметката и да дава бакшиш на келнера, сега изпълняваше задълженията си.
— Кой, аз ли? А аз… — стресна се Клайд, доста разтревожен от този въпрос, защото досега — всъщност до този миг — никога не бе вкусвал нищо по-силно от кафе или сладолед със сода.
Беше много смаян от живия и непринуден начин, по който тези младежи поръчваха коктейли и уиски. Положително той не можеше да отиде толкова далеч, но, от друга страна, много добре беше знаел дълго преди това от приказките на другарите си, че при подобни срещи те пиеха и не виждаше начин как би могъл да направи изключение. Какво щяха да си помислят за него, ако не пийнеше нещо? Защото, откакто се беше намерил сред тях, беше се мъчил да се покаже, че е мъж с житейски опит, също както те. И въпреки това зад гърба си много ясно чувстваше годините, в течение на които е бил поучаван за „ужасите“ на пиенето и покварените другари. И при все че в дъното на душата си през цялото това дълго време се беше тайно бунтувал против почти всичките текстове и максими, които вечно му се споменаваха от родителите, и дълбоко презирал като наистина безсмислена и безцелна сбирщината дрипави и провалили се в живота нехранимайковци, които те вечно се мъчеха да спасят, все пак сега беше склонен да размисли и да се подвоуми. Биваше ли или не биваше да пие?
Той се поколеба само за част от секундата, докато в него говореха всички тези неща, и тогава додаде:
— Ами, аз, а-а… аз май също ще пия рейнско със сода.
Доколкото можеше да отсъди, това беше най-лесното и най-безопасното нещо, което можеше да каже. Досега невинният и безвреден характер на рейнското вино със сода беше вече подчертан от Хеглънд и всички други. И все пак Ратърър си поръча тъкмо това — нещо, което правеше избора на Клайд да не бие чак толкова на очи, а следователно, както му се струваше, и не толкова смешен.
— Чувате ли го тоя! — трагично възкликна Хеглънд. — Казва, че щял също да пие рейнско със сода. Ясно ми е, че гуляят ще свърши още в осем и половина, освен ако някои от останалите не направят нещо.
А Дейвис Хигби, който беше много по-рязък и шумен, отколкото би могло да се заключи по приятната му външност, се обърна към Ратърър и подхвърли:
— Защо искаш още отсега да почнеш с това рейнско със сода, Том? Нима нямаш желание да се повеселим поне малко тая вечер?
— Нали ви казах защо — отвърна Ратърър. — Освен това миналия път, когато отидох в оня вертеп, имах четирийсет долара, когато влязох, и нито един цент, когато излязох. Тоя път искам да знам какво става.
„Тоя вертеп“ — помисли си Клайд, като го чу. Значи, след тази вечеря, когато си хапнат и пийнат достатъчно, ще отидат на едно от онези места, които се наричат „вертепи“ — дом на разврата, разбира се. Нямаше никакво съмнение — той знаеше какво значи тази дума. Там ще има жени… развалени жени… лоши жени. И от него ще се иска… би ли могъл той… щеше ли той?…
За първи път в живота си сега се видя изправен пред избор дали да осъществи, или не желанието си да узнае по-точно тази най-велика опияняваща тайна, която толкова отдавна стоеше пред него и го влечеше, объркваше го и малко го плашеше. Защото, при все че много мислеше за всичко това и за жените изобщо, никога не беше имал с някоя такава връзка. А сега… сега…