— Да, разбира се — галантно се съгласи Клайд; тя веднага направи знак на младата негърка, която се беше върнала като келнерка, и в миг пред тях бе сложена масичка с бутилка уиски, а до нея сода — гледка, която така изуми и разтревожи Клайд, че той почти не можеше да проговори. В джоба си имаше четиридесет долара, а цената на питиетата тука, както беше чувал от другите, нямаше да е по-малка от два долара чашата; и после като си помислеше, че ще черпи с питиета такава жена на такава цена! А майка му, сестрите и братчето са у дома горе-долу без средства да свържат двата края! И въпреки това Клайд поръча и плати няколко чаши, през цялото време обладан от чувството, че това, което върши, е ужасна екстравагантност, ако не оргия, но щом вече веднъж е дошъл тук, трябва да издържи докрай.
А освен това, както сега виждаше, това момиче беше наистина хубаво. Беше облечено със светлосиня вечерна рокля от кадифе, с пантофки и чорапи в същия цвят. На ушите си имаше сини обеци, а вратът, раменете и ръцете бяха закръглени и гладки. Най-много го смущаваше, че деколтето на роклята бе много дълбоко — той, кажи-речи, не смееше да погледне натам, — а бузите и устните на девойката бяха начервени: най-сигурният белег на блудницата. Все пак тя нямаше много нападателен вид, всъщност се държеше доста човешки и непрекъснато се вглеждаше с голям интерес в неговите дълбоки, черни и неспокойни очи.
— Вие също работите в „Грийн Дейвидсън“, нали? — попита го тя.
— Да — отговори Клайд, като се мъчеше да покаже, че всичко това не е ново за него, сякаш често е бил на точно такива места, в такава обстановка. — Как познахте?
— О, аз познавам Оскар Хеглънд — отговори тя. — Той идва при нас от време на време. Приятели ли сте?
— Да. Тоест, той работи в хотела заедно с мен.
— Но вие не сте идвали тук по-рано.
— Не — рече Клайд бързо и все пак с отсянка на учудване. Защо ще му казва тя, че не е идвал тук по-рано?
— Тъй си и мислех, че не сте. Виждала съм повечето от тия другите момчета и преди, но вас никога не съм виждала. Вие сте отскоро в хотела, нали?
— Да — каза Клайд, малко притеснен от това; веждите и кожата на челото му се повдигаха и отпускаха както говореше: това беше едно непроизволно свиване и отпускане, което се появяваше винаги, когато се нервираше или дълбоко замислеше. — Какво от това?
— О, нищо. Просто се сетих, че не сте. Вие не приличате чак много на тия другите момчета… изглеждате друг. — Тя се усмихна странно и сякаш подкупващо: усмивка и тон, които Клайд не можа да разбере.
— Как друг? — попита той сериозно и предизвикателно, като вдигна чаша и пи от нея.
— Обзалагам се за едно — продължи тя, като не обърна никакво внимание на въпроса му. — Вие не обичате много момичетата като мен, нали?
— А, обичам, защо не — отвърна уклончиво Клайд.
— О, не, не обичате. Това ми е ясно. Но вие ми харесвате въпреки това. Харесват ми вашите очи. Вие не сте както тия другите момчета. Вие сте някак по-фин. Това ми е ясно. Не приличате на тях.
— Не знам — отговори Клайд много доволен и поласкан, а челото му се мръщеше и разглаждаше както преди.
Може би това момиче не беше чак толкова лошо, колкото го беше помислил. Беше по-умно… малко по-изтънчено от другите. Тоалетът му не беше толкова неприличен. И не се беше нахвърлило върху му, както другите се бяха нахвърлили върху Хеглънд, Хигби, Кинсела и Ратърър. Почти всички от групата сега бяха насядали по столовете и канапетата из стаята и държаха момиче на скута си. И пред всяка двойка имаше масичка с бутилка уиски на нея.
— Я гледайте кой пие уиски! — извика Кинсела на тези, които му обърнаха внимание, и посочи с поглед Клайд.
— Вижте, няма защо да ви е страх от мен — продължаваше девойката, докато Клайд поглеждаше нейните ръце и шия, твърде разголените й гърди, които караха да го полазват тръпки и въпреки това го омагьосваха. — Аз не се занимавам отдавна с това нещо. И нямаше да съм тука сега, ако не бяха ме преследвали толкова несполуки. Бих предпочела да живея у дома с родителите си, ако можех, само че те не биха ме приели сега.
Тя гледаше сериозно в пода и мислеше главно за това какво неопитно тъпаче е Клайд, несръчен и зелен. Също за парите, които го беше видяла да вади от джоба — явно добра сумичка. Също колко хубав е всъщност, не красив или мъжествен, но приятен. А той мислеше в този миг за Еста, къде ли е отишла и къде е сега. Какво може да й се е случило — кой можеше да каже? Какво може да й е било сторено? Дали това момиче случайно е преживяло някога подобно нещо като нея? Усещаше да се заражда у него някакво макар надменно съчувствие и той погледна партньорката си, сякаш искаше да каже: „Бедничката ми!“ Въпреки всичко, в този момент не се решаваше да каже дума, нито да я пита още нещо.