През цялото време Клайд си повтаряше, че не иска да го прави повече, че той и родителите му изглеждат смешни, по-долни от другите хора; че „уронват достойнството си“ бяха думите, които би употребил, ако се осмелеше да изрази пълната мяра на негодуванието си, задето го принуждават да участва по този начин и че ако можеше, никога не би го правил вече. Каква полза имаха да го водят със себе си? Неговият живот не биваше да бъде такъв! На други момчета не им се налагаше да правят каквото правеше той. Клайд обмисляше с по-голяма решителност от всеки друг път някакъв бунт, който да го отърве от необходимостта да ходи по улиците по този начин. Нека по-голямата му сестра ходи, ако иска: на нея й харесва. По-малкото сестриче и братчето са много малки, за да осъзнаят това. Но той…
— Като че ли бяха много по-внимателни от друг път тая вечер, както ми се видя — каза Грифитс на жена си по пътя (пленителната свежест на летния вечерен въздух го караше да се размекне и с по-голямо великодушие да тълкува обичайното безразличие на минувачите).
— Да, тази вечер двадесет и седем души взеха от брошурите, а в четвъртък само осемнадесет.
— Любовта на Христа ще надделее в крайна сметка — утеши я той, за да окуражи не само жена си, но и самия себе си. — Светските удоволствия и грижи държат мнозина в плен, но когато ги сполети скръб, тогава някои от тези семена ще пуснат корени.
— Сигурна съм. Това е мисълта, която винаги ми дава сили. Скръбта и бремето на греха карат някои от тях в края на краищата да видят, че не вървят по правия път.
Те свърнаха в тясната странична уличка, от която бяха излезли, и като отминаха десетина къщи от ъгъла, влязоха в жълта едноетажна паянтова сграда, големият прозорец и двете стъкла на централната врата на която бяха боядисани в сиво-бяло. През двете прозорчета и по-малките плотове на двойната врата бе изписано: „Вратите на надеждата. Независима дисидентска мисия. Молитвени събрания всяка сряда и събота вечер от 8 до 10 часа. В неделя в 11, 3 и 8 часа. Всички са добре дошли“. Под този надпис на всеки прозорец бяха изписани думите „Бог е любов“, а под това с по-дребни букви: „Откога не си писал на майка си?“
Малката групичка влезе през жълтата неугледна врата и се изгуби вътре.
II
Би могло с право да се очаква, че едно семейство, представено така бегло, все ще има по-различна, донякъде по-особена история и това би се оказало вярно. В действителност споменатото семейство представляваше една от онези аномалии в психическите и социалните рефлекси и подбуди, разгадаването на която би подложило на изпитание умението не само на психолога, но и на химика и физика. Да започнем с това, че Ейса Грифитс, бащата, бе една от не дотам цялостните и уравновесени натури, рожба на обстановката и религиозната теория; не притежаваше нито интуитивна, нито съзнателна прозорливост, но все пак бе впечатлителен, а следователно и във висша степен сантиментален и лишен от всякаква практичност. Наистина трудно би било да се изясни какво точно го привлича в живота или какви са истинските отсенки на чувствата, будени от неговата сантименталност. От друга страна, както вече отбелязахме, жена му бе по-твърда по природа, но надали с по-верни или по-практични представи за действителността.
Историята на този човек и жена му не представлява интерес тук, освен доколкото засяга дванадесетгодишния им син Клайд Грифитс. Като оставим настрана известната сантименталност и екзотична склонност към романтиката, с които се отличаваше и които бе наследил повече от бащата, отколкото от майка си, този юноша виждаше нещата с по-живо и будно въображение и непрекъснато мислеше как би могъл да се издигне, ако му се представи случай; за местата, където би могъл да отиде, нещата, които би могъл да види, и колко по-различно би могъл да живее, само ако едно, друго и трето не бяха, както са. Главното нещо, което тревожеше Клайд до петнадесетата му година и дълго след това, когато си спомняше за миналото, бе, че призванието или професията на родителите му е било това жалко занятие, както вероятно го виждаха и другите. Защото тъй често в детството му, в разни градове, където родителите му ръководеха мисии или държаха проповеди по улиците — в Гранд Рапидс, Детройт, Милуоки, Чикаго, а напоследък в Канзас сити — му е било ясно, че хората, поне момчетата и момичетата, с които се срещаше, гледат извисоко на него и неговите брат и сестри, понеже са деца на такива родители. При няколко случая, съвсем против разбиранията на родителите си, които никога не одобряваха такива прояви на гняв, Клайд се беше нахвърлял да се бие с едно или друго от тези момчета. Но винаги, победен или победител, бе съзнавал факта, че работата, вършена от родителите му, не е приемлива за другите — че е жалка, нищожна. И винаги си мислеше какво ще направи, когато му се представи случай да избяга.