Беше забелязала под око разтревожения, ревнив и плах поглед на Клайд, докато говореше за другото момче. И мисълта, че го е накарала да ревнува, бе истинска наслада за нея. Беше й ясно, че е налапал здраво въдицата. Затова Хортензия тръсна глава, усмихна се и тръгна в крак с него по улицата.
— Дума да не става, че беше мило от ваша страна да дойдете — пряко сили каза Клайд, макар че споменаването на Чарли като „чудесно момче“ сякаш стана причина да му се свият едновременно и гърлото, и сърцето. Какъв шанс имаше да задържи едно толкова хубаво и своенравно момиче? — Но да ви кажа, вие изглеждате много шик тази вечер — продължи той, като си налагаше да говори и сам беше малко изненадан, че може да го направи. — Харесва ми тая шапка, много ви прилича, и жакетът също. — Той открито я оглеждаше, очите му светнаха от възхищение и се изпълниха със страстен копнеж. Би искал да я целуне по хубавата й уста, само че не смееше тука… нито някъде другаде засега. — Никак не ми е чудно, че трябва да отказвате срещи. Вие сте много хубава. Не искате ли да се закичите с рози? — Те тъкмо минаваха край цветарница и изложените рози го подсетиха да й подари цветя. Беше чувал Хеглънд да казва, че жените предпочитали мъже, които проявяват внимание към тях.
— О, да, бих искала малко рози — отговори тя и влезе в магазина. — Или може би малко от тези теменужки. Много са хубави. Май че повече подхождат на този жакет.
Беше доволна, като си помисли, че Клайд не се стиска да й предложи цветя. Също, че казва за нея такива приятни неща. Същевременно беше убедена, че е момче, което е имало много малко (ако изобщо е имало) работа с момичета. А тя предпочиташе младежи и мъже, които бяха по-опитни, не се ласкаеха толкова лесно от нея, които не беше толкова лесно да задържи. И все пак неволно й минаваше през ума, че Клайд като тип е по-добър от момчетата и мъжете, с които бе свикнала, по-фин. По тази причина въпреки неговата непохватност (според нея) беше склонна да го търпи… да види как ще се оправи по-нататък.
— Да, тия са доста хубави! — възкликна тя, взе големичко букетче теменужки и си го забоде. Тези ще са.
И докато Клайд ги плащаше, тя застана пред огледалото да ги нагласи по вкуса си. Най-после, доволна от ефекта, се обърна и рече:
— Е, аз съм готова! — И го хвана под ръка.
Клайд, постреснат от свободното й държане и превземки, не знаеше за какво друго да говори, но нямаше защо да се тревожи: главното, което я интересуваше в живота, беше самата тя.
— Божичко, и тая седмица каква беше за мен, да ви кажа! Всяка нощ съм се прибирала в три. А в неделя, кажи-речи, призори. А пък снощи бяха едни лудории, не ти е работа! Били ли сте някога при Бъркет, дето е до Гифърд Фери? О, шикозно заведение, малко над Биг Блу на 39-та улица. Дансинг през лятото, а зиме, като замръзне, можете да се пързаляте с кънки или да танцувате на леда. И чудно оркестърче!
Клайд наблюдаваше играта на устните й, блясъка на очите и бързите жестове, без да се замисля много-много за това, което тя казваше — почти без да я чува.
— С нас беше Уолъс Троун… божичко, каква зодия е това момче!… После, когато седнахме да ядем сладолед, той влезе в кухнята и си начерни лицето, сложи си келнерска престилка и дреха и се връща да ни сервира. Много е смешен! И какви смешни фокуси прави с чиниите и лъжиците!…
Клайд въздъхна, понеже в никой случай не притежаваше такива заложби, както даровитият Троун.
— А после, в понеделник сутрин, когато се прибрахме, беше почти четири, а трябваше да стана пак в седем. Съвсем бях загинала. Бях готова да зарежа работата и щях да я зарежа, само че ми дожаля за симпатичните хора в магазина и за господин Бек. Той е началник на моя отдел, знаете, и да ви кажа, как го измъчвам тоя нещастник! Аз съм направо безмилостна в тоя магазин. Един ден идвам късно следобед; едно от другите момичета нави контролния часовник с моя ключ, разбирате, нали, а той бил в преддверието и го видял, и ми казва после, към два следобед: „Вижте какво, госпожице Бригз (той винаги ме нарича «госпожица Бригз», защото не му позволявам да ми вика другояче; ще започне да става нахален, ако му позволя), тая работа няма да върви така, да си давате ключа. Няма да повтаряте тоя номер. Това тук не е кабаре!“ А пък аз взех, че се разсмях. Някой път много се ядосва, с всичките нас. Но аз пак го поставям на място. Има малко слабост към мен, знаете, за нищо на света не би ме уволнил, не и той! Та му казвам: „Вижте какво, господин Бек, не ви позволявам да ми говорите с тоя тон. Нямам навика да закъснявам често. И нещо повече, това тук не е единственото място, където мога да работя в Канзас сити. Ако не мога да закъснявам от време на време, без да ми се опява за това, идете да съобщите горе да ме уволнят и толкова, разбирате ли?“ Нямах намерение да го оставя да се отърве току-така. И точно както си мислех, той омекна. Каза ми само: „Добре, няма значение, аз само ви предупреждавам. Следващия път може да ви види господин Тирни и тогава ще ви се представи случай да си опитате късмета в някой друг магазин.“ Той знаеше, че и неговото, и моето са само празни заплахи. И пак ме наду смях. А след две минути го видях и той да се смее с господин Скот. Но, божичко, аз положително си позволявам там понякога твърде много!