— Не съм се надявала, че ще можеш да ми намериш всичките тия пари — тактично забеляза госпожа Грифитс. — Аз имам план и ми се струва, че ще мога да събера по-голямата част. Но исках да ми помогнеш да измисля как да намеря останалите. Искаше ми се по възможност да не споделям това с баща ти, а ти ставаш вече достатъчно голям, за да можеш да ми помогнеш малко. — Тя изгледа Клайд с одобрение и интерес. — Баща ти е толкова слаб по деловите въпроси — продължи тя — и често пъти толкова много се тревожи!
Госпожа Грифитс прокара едра уморена ръка по лицето си и Клайд се трогна от затруднението й, каквото и да бе то. Същевременно, независимо от това дали бе готов да се раздели с такава голяма сума, или не и дали я имаше, за да я даде, беше му много любопитно за какво ли е всичко това. Сто долара! Хубава работа!
След миг-два майка му добави:
— Ще ти кажа какво съм си мислила. Трябват ми сто долара, но не мога да ти кажа за какво — нито на теб, нито на някой друг и не бива да ме питаш. В писалището ми има един стар златен часовник на баща ти и моят тежък златен пръстен и златната игла. Тези неща трябва да струват най-малко двайсет и пет долара, ако речем да ги продадем или заложим. Освен това и тоя комплект сребърни ножове и вилици и тоя сребърен поднос и каната там… — Клайд познаваше много добре тези спомени. — Само подносът струваше двайсет и пет долара. Вярвам да ми дадат двайсет или двайсет и пет за двете заедно. Мислех си, ако мога да те накарам да отидеш в някоя добра заложна къща близо до хотела, където работиш, и ако се съгласиш да ми даваш по пет долара на седмица повече известно време… (лицето на Клайд посърна) мога да помоля един приятел, господин Мърч, дето идва тук, ти го знаеш, да ме авансира достатъчно, за да допълня тая сума до сто, и тогава ще мога да му се издължа от това, което ми даваш ти. Пък и аз имам десетина долара.
Тя погледна Клайд така, сякаш искаше да каже: „Нали няма да ме изоставиш в часа на моята нужда?“ И Клайд си отдъхна, при все че беше смятал да харчи всичко, което спечели, за себе си. Накрая се съгласи да занесе тези дреболии в заложна къща и да й дава по пет долара повече известно време, докато се навакса разликата между онова, което ще вземе за дреболиите, и стоте долара. Но въпреки волята си не можеше да не се ядосва на допълнителния разход, понеже много малко време беше минало, откакто печелеше толкова много. И ето че майка му искаше все повече и повече — сега ще трябва да й дава по десет долара седмично. „Винаги нещо не върви както се полага — мислеше си Клайд, — винаги нещо трябва и няма никаква сигурност, че не ще изникнат нови подобни нужди.“
Той взе нещата, занесе ги в най-солидната заложна къща, която можа да намери, и когато му предложиха четиридесет и пет долара за всичко, взе парите. Това, с десетте долара на майка му, щеше да стане петдесет и пет, а с четиридесет и петте, които тя можеше да вземе назаем от господин Мърч, щяха да станат сто. Само че сетне, както го виждаше, това значеше в течение на девет седмици да й дава по десет долара, вместо по пет. А това, с оглед на сегашните му претенции да се облича, живее и се радва на живота по начин, съвършено различен от онзи, който преди бе смятал за необходим, в никой случай не беше приятна перспектива. Въпреки всичко реши да го направи. В края на краищата дължеше нещо на майка си. Тя беше правила много жертви за него и за другите в миналото и той не можеше да си позволи да бъде прекалено голям егоист. Нямаше да е почтено.
Но най-настойчивата мисъл, която му идваше сега, беше, че ако майка му и баща му почнат да разчитат на паричната му помощ, по-охотно ще се съобразяват с него, отколкото досега. Обаче на първо място трябва да му дадат повече свобода да излиза и да се завръща у дома, що се отнася до късните часове. Освен това сега се обличаше сам и се хранеше в хотела, а това не беше малко перо и той го разбираше.
Ала по-сетне възникна още един проблем, ето какъв: не много дълго след историята със стоте долара той срещна майка си на Монтроуз стрийт, една от най-бедните улици, която минаваше северно от Бикел и която се състоеше цялата от две непрекъснати редици дървени двуетажни къщи и много немебелирани апартаменти под наем. Дори Гифитсови, колкото и да бяха бедни, биха сметнали за унизителна мисълта да бъдат принудени да живеят на такава улица. Майка му слизаше по външните стъпала на една от по-малко разнебитените къщи в тази редица, в един от долните прозорци на която биеше на очи табелка с надпис „Мебелирани стаи под наем“ А след това, без да се обърне и без да види Клайд на отсрещната страна, отиде в друга къща малко по-нататък, на която имаше също такава табелка, и след като огледа внимателно фасадата, изкачи стъпалата и натисна звънеца.