Първото впечатление на Клайд беше, че тя търси някой човек, от когото се интересува и чийто адрес не знае. Но като прекоси улицата горе-долу когато хазайката подаде глава през вратата, чу майка му да пита:
— Имате ли стая под наем?
— Да.
— С баня ли е?
— Не, има баня на втория етаж.
— Колко искате седмично?
— Четири долара.
— Мога ли да я видя?
— Да, заповядайте, влезте.
Госпожа Грифитс като че ли се подвоуми, докато Клайд стоеше долу на по-малко от десетина крачки от нея, отправил очи нагоре, и чакаше тя да се обърне и да го познае. Но тя влезе, без да се обърне. И Клайд я изпрати с любопитен поглед, защото, макар да не беше в никакъв случай недопустимо майка му да търси стая за някого, все пак защо щеше да я търси на тази улица, когато по правило се обръщаше към Армията на спасението или Женското младежко християнско дружество? Първата му мисъл бе да я дочака и попита какво прави тук, но понеже имаше да свърши още едно-друго за себе си, продължи.
Тази вечер, когато се върна у дома да се преоблече и видя майка си в кухнята, той й каза:
— Видях те тая сутрин, майко, на Монтроуз стрийт.
— Така ли? — отвърна майка му след миг, но той забеляза, че тя внезапно трепна, сякаш слисана от това съобщение. Тя белеше картофи и го изгледа с почуда. — Е, и какво? — добави майката спокойно, но въпреки всичко се изчерви, нещо съвсем необикновено за нея по отношение на Клайд. Това стрясване наистина заинтригува и привлече вниманието му.
— Ти влизаше там в една къща, търсеше мебелирана стая, предполагам.
— Да — отговори госпожа Грифитс вече доста простичко. — Трябва ми стая за човек, който е болен и няма много пари, но и това не е лесно да намериш.
Тя се извърна на другата страна, сякаш не беше разположена да говори повече по този въпрос, но Клайд, макар доловил това нежелание, не можа да се въздържи и добави:
— Боже, и това ако е улица за живеене! — Новата му работа в „Грийн Дейвидсън“ го беше научила вече да мисли по-другояче как трябва да живее човек. Майка му не отговори и той се прибра в стаята си да се преоблече.
Горе-долу около месец след това, когато минаваше късно една вечер по Мисури авеню, пак видя майка си да се приближава към него откъм изток. В светлината на едно от дюкянчетата, наредени по тая улица, видя, че тя носи доста тежка старомодна пътна чанта — тази чанта отдавна се въргаляше у тях, но не се използваше от никого. Когато го забеляза да идва (както той реши по-после), тя изведнъж се спря и влезе във входа на една триетажна жилищна сграда, а когато стигна дотам, Клайд намери външната врата затворена. Той я отвори и видя мъждиво осветено стълбище, по което тя може би се беше качила. Обаче Клайд не си направи труда да провери, защото докато стигна пред къщата, се разколеба дали майка му не е отишла да посети някого — всичко бе станало тъй бързо. Но като почака на другия ъгъл, най-после я видя пак да излиза. И тогава, за негово още по-голямо учудване, тя като че ли се огледа предпазливо, преди да продължи в същата посока. Точно това го накара да помисли, че се е мъчила да се скрие от него. Но защо?
Първият му подтик бе да се обърне и да я проследи — странното й поведение го заинтригува тъй много. Но после реши, че щом тя иска да укрие от него какво върши, може би ще е най-добре да не тръгва подир нея. Същевременно потайното й движение събуди у него остро любопитство. Защо майка му не иска да я види как носи някъде пътната чанта? Потайността и криенето не съставляваха част от отличителните й черти (в противоположност на самия него). Почти в същия миг той мислено свърза това съвпадение с онзи път, когато я бе видял да слиза по стъпалата на къщата с мебелираните стаи на Монтроуз стрийт, с историята с писмото, което я бе заварил да чете, и с парите, които е трябвало толкова наложително да намери, тия сто долара. Къде ли можеше да отива? Какво ли криеше?
Той поразмисли за всичко това, но не можа да реши дали то се намира в някаква определена връзка с него, или някой друг член от семейството, докато около една седмица по-късно, на минаване по Единадесета близо до Балтимор стрийт, му се стори, че е видял Еста или поне момиче, което толкова много приличаше на нея, че всеки би се припознал. Беше също толкова високо и вървеше така, както ходеше Еста. Само, както си помисли, когато го видя, то изглеждаше по-старо. Но беше изникнало и изчезнало в навалицата така бързо, че не успя да се увери. Той видя момичето само с мимолетен поглед, ала това така му подейства, че веднага се обърна и се помъчи да го настигне. То обаче беше вече изчезнало. Клайд, дълбоко убеден, че е видял сестра си, отиде направо у дома и като завари майка си в мисията, заяви, че е положителен, че е видял Еста. Сигурно се е върнала пак в Канзас сити. Можел да се закълне в това. Видял я близо до Единадесета и Балтимор стрийт или поне мислел, че я е видял. Не й ли е писала тя нещо?