След един час майка му излезе и кошницата й, изглежда, беше празна, защото я държеше леко в ръка. И също както преди се огледа предпазливо наоколо със същото упорито и все пак загрижено изражение, което не слизаше от лицето й тези дни — смесица от вдъхновяваща вяра и тревожно съмнение.
Клайд я изпрати с поглед, когато тя се запъти по Боудри стрийт към мисията. Щом майка му съвсем изчезна от погледа, той се обърна и влезе в къщата. Вътре, както беше предполагал, намери редица мебелирани стаи с табелки на вратите, на някои от които бяха написани имената на квартирантите. Понеже знаеше вече, че Еста е в предната югоизточна стая на втория етаж, той се качи там и почука. И наистина отвътре се дочуха леки стъпки и след кратко забавяне, което като че говореше за някакви бързи приготовления вътре, вратата се открехна и през нея надзърна Еста — първо с подозрение, после с лек вид на изумление и известен смут. Защото, щом недоумението и предпазливостта изчезнаха, тя разбра, че пред нея е брат й и широко отвори вратата.
— Я, Клайд! — извика тя. — Как можа да ме намериш? Тъкмо си мислех за теб.
Клайд веднага я прегърна и целуна. В същото време забеляза, и то с леко чувство на уплаха и неудоволствие, че тя доста се е променила. Беше по-слаба, по-бледа, очите й почти хлътнали и не беше облечена по-добре, отколкото когато я видя за последен път. Изглеждаше нервна и потисната. Една от първите мисли, които му дойдоха наум сега, беше къде е мъжът й. Защо не е тук? Когато оглеждаше стаята и Еста, забеляза, че тя има смутен и неуверен вид, но към това се примесва и малко радост, че го вижда. Устата й бе леко отворена от желание да се усмихне и да го посрещне с мили думи, но очите издаваха, че се бори с някакъв проблем.
— Не съм очаквала да те видя тук — добави тя в момента, когато я пусна. — Да не си видял… — Еста се пресече тъкмо когато щеше да се изтърве и да каже нещо, което, както личеше, не искаше да сподели с него.
— Да, видях, разбира се… видях мама — отговори Клайд. — Точно по това разбрах, че си тук. Видях я ей сега да излиза и зърнах теб горе, тук през прозореца. — Не му се искаше да признае, че е ходил подир майка си и я е следил цял час. — А ти кога си се върнала? — продължи той. — Много чудно, че не си поискала да се обадиш на друг от нас, освен на нея, та да знаем нещо за теб. Много хубаво от твоя страна, да ти кажа: бягаш от дома, губиш се с месеци и не се обаждаш никому от нас! Все си могла да ми пишеш нещичко. Винаги сме се разбирали с теб, нали?
Погледът му беше лукав, любопитен, изпитателен. Тя, от своя страна, се мъчеше да не се издаде и затова се колебаеше, съвсем несигурна какво да мисли, какво да каже. Най-после промълви:
— Наум не можеше да ми дойде кой ли чука. Никой не идва тук. Но, божичко, колко хубав изглеждаш, Клайд! И имаш такива хубави дрехи! И си пораснал. Мама ми каза, че работиш в „Грийн Дейвидсън“.
Еста го разглеждаше с възхищение и Клайд бе съответно поласкан от вниманието й. В същото време не можеше да отклони мислите си от нейното състояние. Погледът му все се връщаше към нейното лице, очи, изпосталялата снага. И както я гледаше в кръста и изпитото лице, изведнъж много ясно разбра, че не й е всичко наред. Тя щеше да има дете. Оттам мислите му се върнаха към същото: къде е мъжът й… или най-малкото този, с когото беше избягала. Бележката, която беше оставила на времето, гласяла според майка му, че ще се омъжи. Въпреки това сега долавяше най-недвусмислено, че не се е омъжила. Беше изоставена, зарязана сама в тази мизерна стая. Клайд го виждаше, чувстваше, разбираше.
И веднага си помисли, че това като че ли е типично за всичко, което ставаше в семейството му. Ето той беше в самото начало, опитваше се да стане нещо, да се издигне и да си поживее. Но пък Еста след първия й опит в същата насока — да направи нещо за себе си — е стигнала до такъв край! Изпита разочарование и обида.
— Откога си тук, Еста? — повтори той колебливо, понеже почти не знаеше какво да каже сега: дошъл веднъж тук и разбрал състоянието й, Клайд започваше да предусеща разноски, неприятности и злочестини и почти съжаляваше за любопитството си. Защо му е трябвало? Сега то можеше да значи само, че ще трябва да помага.
— О, не много отдавна, Клайд. Мисля, около месец. Не повече.
— И според мен толкова. Аз те видях на Единайсета до Балтимор стрийт преди около месец, нали? Положително — добави той малко по-посърнало. Еста забеляза тази промяна, но му кимна утвърдително. — Така си и знаех. Казах го тогава на мама, но тя като че ли не се съгласи. Не се и изненада толкова, колкото очаквах. Сега знам защо. Държеше се така, сякаш не искаше да й го разправям. Но бях сигурен, че не съм сгрешил.