Хортензия, която поради обикалящия наоколо началник се преструваше, че показва на Клайд носни кърпи, сега си мислеше колко е неприятно, че трябва да чака цели двадесет и четири часа, преди да може да го заведе да види палтото, и това да й даде повод да започне машинациите си. Същевременно се преструваше, че е много трудно да нареди предлаганата й среща за другата вечер — по-трудно, отколкото той би могъл да си представи. Мъчеше се дори да му покаже, че не е съвсем сигурна дали й се иска.
— Прави се, че разглеждаш тия кърпички — каза тя, защото я беше страх началникът да не ги прекъсне, и продължи замислено: — Имам друга среща утре, не знам дали мога да я откажа, или не. Чакай да видя. — Тя престорено се задълбочи в размисъл и най-после каза: — Е, мисля, че ще мога. Поне ще се опитам. Да не ти отказвам тоя път. Бъди тук на Петнайсета и Главна улица в шест и четвърт… не, преди шест и половина надали ще успееш, нали?… И аз ще се помъча да дойда. Няма да обещавам, но ще се опитам и мисля, че ще го наредя. Съгласен ли си? — Тя му подари една от най-омайните си усмивки и Клайд съвсем загуби ума и дума от радост. Като си помислеше, че най-после тя ще откаже среща на друг заради него! В очите й светеше благосклонност, устните й бяха извити в усмивка.
— То се знае, дума да няма! — употреби той изразите на хотелските момчета. — Там ще съм, като нищо! Ще ми доставиш ли едно удоволствие?
— Какво е то? — предпазливо попита Хортензия.
— Да си сложиш тая черна шапчица с червена панделка под брадичката, ще я сложиш ли? Толкова си сладка с нея!
— Гледай го ти него! — изсмя се тя (да се баламосва Клайд, бе толкова лесно). — Ще си я сложа. Но сега трябва да си вървиш. Ей го тоя дъртак идва. Тогава в шест и половина, а? Довиждане.
Тя се обърна да услужи на нова клиентка, една стара дама, която търпеливо чакаше да я попита, ако може да й каже, къде продават муселин. А Клайд, пламнал от радост пред подареното му неочаквано щастие, се запъти, ликувайки, към най-близкия изход.
Тази внезапна благосклонност не събуди у него излишно любопитство и на другата вечер точно в шест и половина Хортензия се появи в блясъка на дъговите лампи, които лееха като дъжд искрящото си сияние отгоре. Той веднага забеляза, че си е сложила шапката, която му харесваше. И беше изкусително несдържана и разположена, повече от всеки друг път, откакто я познаваше. Преди да има време да й каже колко хубава изглежда и колко се радва, че си е сложила тази шапка, Хортензия подхвана:
— Ти нещо започваш да печелиш моето благоволение, да ти кажа, щом отказвам друга среща и освен това си слагам стара шапка, която не ми харесва, само за да доставя удоволствие на теб. Какво ме кара да го правя, това бих искала да зная!
Клайд светна, сякаш беше спечелил голяма победа. Нима беше възможно най-после тя да спре избора си на него?
— Само да знаеш колко сладка изглеждаш с тая шапка, Хортензия, нямаше да говориш за нея така — настоя той с възторг. — Ти не знаеш колко хубава изглеждаш.
— О-хо! С тая вехтория? — подигра се тя. — И тебе ако не е лесно да те задоволи човек!
— А очите ти са също като меко черно кадифе — продължи Клайд разгорещено. — Чудни са! — Мислеше си за една ниша в „Грийн Дейвидсън“ със завеса от черно кадифе.
— Божичко, тая вечер наистина те бива! — изсмя се закачливо Хортензия. — Ще трябва да си помисля какво да те правя.
Сетне, преди да може да й отговори нещо, тя заразправя съвсем фантастична история как след като преди това имала уречена среща с някакъв младеж уж от обществото, на име Том Киъри, който ходел по петите й тия дни и я придумвал да отиде с него на вечеря и на танци, едва тая вечер решила „да му даде ритник“ и да предпочете Клайд — разбира се, поне за този случай. И се обадила на Киъри и му казала, че не може да се види с него тая вечер, отрязала го, тъй да се каже. Но въпреки това на излизане от служебния вход, кого да види да я причаква там, ако не същия тоя Том Киъри, великолепно издокаран със светлосив реглан и гети и с лимузината си. И стига да била поискала, щял да я заведе в „Грийн Дейвидсън“. Той бил човек с широка ръка. Но тя не искала. Поне не тая вечер. И все пак, ако не се изхитрила да му избяга, щял да я забави. Но тя го зърнала първа и избягала в противоположна посока.
— Трябваше само да видиш как се мятаха краченцата ми нагоре по Сарджънт и зад ъгъла към Бейли Плейс — така самовлюбено описа тя бягството си. А Клайд бе тъй замаян от тази картина и чудесния Киъри, че прие всичките й плитки измислици за истина.