Колко често Клайд, сестрите и по-малкото му братче бяха виждали майка си или баща си, или и двамата да увещават тук някоя заблудена или полуразкаяла се душа, дошла за съвет или помощ, но в повечето случаи за помощ. И тука понякога, когато баща му и майка му се изправяха пред най-големи финансови затруднения, човек можеше да ги намери да мислят или, както понякога казваше безпомощно Ейса Грифитс, „да се молят за изход от положението“ — доста безуспешен похват, както започна да мисли по-късно Клайд.
И целият квартал беше толкова мрачен и изпаднал, че за Клайд бе омразна дори мисълта да живее там, камо ли да участва в работа, която изисква вечно просене на помощи, както и вечни молитви и възнасяне на благодарности за поддържането й.
Госпожа Елвайра Грифитс, преди да се омъжи за Ейса, не беше нищо повече от неука щерка на земеделски стопанин, възпитана без много помисли за каквато и да било религия. Но когато се влюби в него, тя се зарази от вируса на евангелизма и прозелитизма, от който бе завладян той, и с радост и възторг го последва във всичките му начинания и приумици. Доста поласкана от съзнанието, че може да говори и пее, от способността си да въздейства и увещава и да се налага на хората със „словото божие“, както виждаше тези неща, тя беше горе-долу доволна от себе си и това я караше да продължава.
От време на време някоя малка групичка хора идваше с проповедниците в мисията им или, научила за съществуването на тази мисия от уличните им проповеди, идваше там по-после — тези чудати и душевно разстроени, объркани хорица, каквито се срещат навред. И през всичките години, докато не можеше да се разпорежда сам със себе си, Клайд бе неизбежно задължен да присъства на разни такива събрания. И винаги беше повече раздразнен, отколкото благоприятно повлиян от този тип мъже и жени, които идваха тук — повечето мъже, изхвърлени от релсите работници, безделници, пияници, нехранимайковци, разкривени и безпомощни, които като че ли се стичаха в мисията, понеже нямаше къде другаде да идат. И те винаги тържествено свидетелстваха как господ или Христос, или божията милост ги спасили от едно или друго изпитание, но никога как те спасили някой друг. И винаги баща му и майка му казваха „Амин“ и „Слава на господа“ и пееха славословия, а след това събираха пожертвования за законните разноски за залата — пожертвования, които, както той се досещаше, бяха достатъчно дребни — едва достатъчни за издръжката на разните мисии, които бяха основавали и ръководили.
Единственото нещо, което действително го интересуваше във връзка с родителите му, бе съществуването някъде на изток — в градче на име Ликъргъс, близо до Ютика, както бе узнал, на един чичо, брат на баща му, който явно се отличавал от всички тук. Този чичо (който се казвал Самюъл Грифитс) бил богат. Така или иначе, в случайни забележки, изтървани от родителите му, Клайд бе чул да се споменават различни неща, които тъкмо този чичо можел да направи за едного или другиго, стига само да искал; забележки в смисъл че той бил ловък, пресметлив търговец, че имал в Ликъргъс великолепна къща и голяма фабрика за производство на яки и ризи, в която работели не по-малко от триста души; че имал син горе-долу на една възраст с Клайд и няколко дъщери, най-малко две, и всички те сигурно, както си мислеше Клайд, живеели в разкош в Ликъргъс. Вести за това очевидно стигаха на запад по някакъв начин чрез хора, които познаваха Ейса, баща му и брат му. Както си представяше Клайд, чичо му трябваше да е нещо като Крез, който живее в безгрижие и разкош там на изток, докато тук, на запад, в Канзас сити, той и родителите му, брат му и сестрите му водят все същия, характерен за тях открай време, нещастен, еднообразен и полугладен живот.
Но за това (освен всичко, с което би могъл да си помогне сам, както бе почнал рано да съзнава) нямаше лек. Защото на петнадесет години, а дори и малко преди това, Клайд започна да разбира, че неговото образование, както образованието на сестрите и брат му, е било печално пренебрегнато. И за него би било доста трудно да превъзмогне тази пречка, като вземеше пред вид, че други момчета и момичета с повече пари и от по-добри семейства се обучават за разни специални професии. Как ли би могъл да стъпи човек на крака при такива обстоятелства? Още на тринадесет, четиринадесет и петнадесетгодишна възраст, когато започна да поглежда вестниците, които представляваха твърде светско четиво и не се допускаха в техния дом, той откри, че в най-много случаи се търсят квалифицирани работници или момчета за усвояване на занаяти, които в момента не го интересуваха много. Защото, верен на разбиранията на среден американски младеж или на общото американско отношение към живота, той смяташе, че всяка чисто физическа работа е под неговото достойнство. Какво? Да работи на машина, да реди тухли, да се учи на дърводелство, мазачество или водопроводно дело, когато момчета с нищо не по-добри от него стават писари и аптекарски помощници, книговодители, чиновници в банки, в бюра за покупко-продажба на недвижими имоти и разни такива! Не е ли унизително, жалко, както в живота, който бе водил досега, да носи вехти дрехи и да става тъй рано сутрин и да върши всичките прости неща, които трябва да вършат такива хора?