— Чувате ли кой разправя за пързаляне с кънки на такъв излет? — забеляза доста цинично Ратърър, понеже от негова гледна точка такъв случай не подхождаше за никакви странични спортни занимания, а изключително за любов.
— Да ви вземат мътните! Не може човек да предложи нещо забавно, без да го съдерат от подигравки заради това! — сопна се авторът на идеята.
Единственият освен Спарсър, който страдаше от опасения във връзка с всичко това, беше Клайд. Защото от самото начало фактът, че колата, с която щяха да пътуват, не принадлежи на Спарсър, а на неговия господар, го тревожеше, почти дразнеше. Не му харесваше идеята да се вземе нещо, което принадлежи на някой друг, дори и за временно ползване. Нещо може да се случи. Може да ги заловят.
— Не мислиш ли, че е опасно да излезем с тая кола? — попита той Ратърър няколко дена преди излета, когато беше окончателно разбрал откъде и чия ще е колата.
— А, не вярвам — отговори Ратърър, който бе свикнал на такива хрумвания и хитрини и не се безпокоеше много. — Колата не я взимам аз, нито пък ти, нали? Щом той иска да я вземе, то си е негова работа. Щом ме кани да отида, ще отида. Защо да не отида? Единственото, което искам, е да ме доведе навреме обратно. Това е единственото нещо, което може да ме тревожи.
А Хигби, който се доближи в този миг, изказа същото мнение. Но Клайд продължаваше да се тревожи. Можеше нещо да се обърка; можеше да загуби службата си поради такова нещо. Но толкова увлечен беше от мисълта да се вози в такава хубава кола с Хортензия и всички други момичета и момчета, че не можеше да устои на изкушението.
Веднага след пладне в петък същата седмица неколцината участници в излета се събраха на определените места: Хеглънд, Ратърър, Хигби и Клайд на Осемнадесета и Западния проспект, близо до разпределителната гара; Майда Аксълрод, приятелката на Хеглънд, Люсил Никълъс, една от приятелките на Ратърър, и Тина Когел, приятелка на Хигби, а също и Лора Сайп, друго момиче, доведено от Тина Когел, за да го запознаят със Спарсър — на Двадесета и Уошингтън стрийт. Само защото Хортензия бе съобщила в последния момент на Клайд, че трябва да отиде до вкъщи за нещо, трябваше да минат да я вземат от Четиридесет и девета и Денеси, където живееше, но не без мърморене.
Денят — късен януарски ден — клонеше да бъде мрачен, с навъсени облаци, особено в околностите на Канзас сити. От време на време дори се канеше да завали сняг — извънредно интересна и живописна перспектива за събралите се в колата. Това им харесваше.
— Ах, дано завали! — възкликна Тина Когел, когато някой заговори за тази възможност, а Люсил Никълъс добави:
— О, толкова обичам да гледам как вали!
По Уест Блъф роуд, Уошингтън и Втора улица най-после минаха по моста Анибал към Харлем и оттам по извиващия покрай реката и сякаш охраняван от хълмове път отминаха Рандолфските възвишения и Майнавил. А след това дойдоха Моузби и Либърти, през които пътят беше по-добър, с мяркащи се интересни къщурки и голи, покрити със сняг януарски хълмове.
Клайд, който през всичките тези години тук не бе никога стигал много по-далече от Канзас сити и Канзас на запад или от първобитните и девствени гори на Суоуп парк на изток, нито някъде по-далеч от Арджънтайн от едната страна на реките Канзас и Мисури и Рандолфските възвишения от другата, беше увлечен от илюзията за пътуване, която като че ли създаваше у него всичко това — за далечно пътуване. Всичко бе тъй различно от обикновеното всекидневие! И в този случай Хортензия бе склонна да бъде много мила и любезна. Тя се сгуши до него на седалката, а когато той забеляза, че другите са вече притеглили приятелките си в нежна прегръдка и я обви с ръка и притисна до себе си, Хортензия почти не протестира. Вместо това вдигна очи и рече:
— Май ще трябва да си сваля шапката.
Другите се изсмяха. От време на време в държанието й се промъкваше нещо живо, свежо и много забавно. Освен другото беше си сресала косата по нов начин, който я правеше положително по-хубава, и нямаше търпение да се покаже пред другите.
— Ще можем ли да потанцуваме там? — попита тя общо, без да погледне някого.
— То се знае — отговори Хигби, който беше вече убедил Тина Когел да си свали шапката и я беше стиснал в прегръдките си. — Там има механическо пиано и грамофон. Ако бях се сетил, можех да взема моя корнет. Зная да свиря на него „Дикси“.