Колата се носеше с главоломна скорост по заснежения път сред бели полета. В действителност Спарсър, като се смяташе за майстор шофьор, както и истински собственик на колата в момента, искаше да види колко бързо може да я кара по такъв път.
Отдясно и отляво като тъмни кенари се мяркаха гори. Полетата останаха назад, застаналите на стража хълмове се издигаха и снишаваха на вълни. Разперило ръце плашило с изкривил се полуизгнил цилиндър плющеше на вятъра на едно място близо до пътя. Ято гарги се вдигна недалече от него и полетя направо към далечна гора, която леко се очертаваше оттатък предния план на снеговете.
На предната седалка Спарсър караше колата, седнал до Лора Сайп с вид на човек, за когото такъв великолепен автомобил е най-обикновено нещо. Той всъщност харесваше много повече Хортензия, но счете за свой дълг поне сега за сега да окаже някакво внимание на Лора. И за да не остане назад от другите по отношение на галантността, я прегърна с една ръка и продължи да кормува с другата — подвиг, който разтревожи Клайд, все още обладан от съмнения дали е било разумно да вземат колата изобщо. Можеше да пострадат всички от такова бързо каране. Хортензия се интересуваше само от факта, че Спарсър бе недвусмислено проявил интерес към нея, но той трябваше да обърне някакво внимание на Лора Сайп, ще не ще. И когато го видя да притегля Лора и да я пита надуто дали се е возила много с автомобил из Канзас сити, само се усмихна на себе си.
Обаче Ратърър забеляза това движение и побутна Люсил Никълъс, а тя на свой ред побутна Хигби, за да привлече вниманието му към проявите на нежност отпред.
— Май не си отказвате удобства там отпред, Уилърд? — подхвърли закачливо Ратърър, за да се посприятели с него.
— И как още! — весело, но без да се обърне, отговори Спарсър. — Какво ще кажеш ти, малката?
— О, мен ми е хубаво — отвърна Лора Сайп.
Но Клайд си мислеше, че от всичките момичета в компанията никоя не е наистина толкова хубава, колкото Хортензия — не можеше да се прави и сравнение. Беше дошла с рокля в червено и черно и много тъмна червена шапка с широка козирка в тон с роклята. А на лявата буза, тъкмо под начервените си устица, беше залепила миниатюрно квадратче от черна мушама, като някоя от красавиците, които бе виждала на снимки. Всъщност, преди още да започне излетът, беше твърдо решила да засенчи всички други участнички и сега ясно долавяше, че е сполучила. А Клайд от своя страна беше съгласен с нея.
Ти си най-сладкото момиче тук — пошепна той, като я прегръщаше нежно.
— Божичко, и ти ако не знаеш да се подмазваш, когато пожелаеш — рече тя високо и другите се засмяха. А Клайд леко се изчерви.
Около шест мили оттатък Майнавил колата стигна до завой в една котловинка, където имаше някаква лавка, и там Хеглънд, Хигби и Ратърър слязоха да купят, бонбони, цигари, сладолед и лимонада. Сетне дойде Либърти, а после, няколко мили преди Екселсиор Спрингз, видяха „Вигвамът“ — той беше само стара двуетажна фермерска къща, опряна в едно възвишение зад сградата. От едната страна обаче имаше по-нова и по-голяма едноетажна пристройка, в която се намираха трапезарията, дансингът и скрит зад преградка в единия край бар. Тук в голяма камина весело блещукаше огън. Долу в падината, отвъд пътя, се виждаше реката или поточето Бентън, сега съвсем замръзнало.
Ето ви я и реката! — весело извика Хигби, като помагаше на Тина Когел да слезе от колата (беше се вече доста поразгорещил от няколкото чашки, пийнати из пътя).
Всички се спряха за малко да се полюбуват на поточето, което лъкатушеше между дърветата.
— Искаше ми се тая компания да си донесе кънките и да слезе там долу — въздъхна Хеглънд, — но никой не пожела. Е, и без тях ще минем.
В това време Люсил Никълъс забеляза трепкащо пламъче, отразено в едно от прозорчетата на хана, и възкликна:
— О, вижте, вътре гори огън!
Спарсър гарира колата, всички вкупом влязоха в хана и Хигби отиде с бързи крачки при голямото, шумно, раздрънкано механическо пиано с тенекиен тон и го пусна с петцентова монета. За да оспори неговото първенство и за да се покаже, Хеглънд изтича при сложения в единия ъгъл грамофон и пусна плочата „Сивата мечка“, която намери там.
При първите звуци на тази мелодия, която всички знаеха, Тина Когел се провикна: