— Виж какво сега — заговори тя след кратко мълчание, решила, че ще е най-добре да го умилостиви и че да го командва, не е чак тъй трудно. — Нима непрекъснато ще се караме, Клайд? Каква полза от това? За какво поиска да дойда с теб тук, ако смяташ само да се караш с мен цялото време? Нямаше да дойда, ако знаех, че ще правиш така цял ден.
Тя се обърна и зарита леда с мъничкото връхче на обувката си, а Клайд, който никога не можеше да устои пред очарованието й, я прегърна, стисна я, като се мъчеше същевременно да бръкне в пазвата й и да притисне устни в нейните, обзет от желание да я държи в обятията си и да я гали. Но сега, поради изведнъж засилилото се влечение към Спарсър, а отчасти и поради сегашното й настроение срещу Клайд, тя се изтръгна, изпълнена с недоволство от себе си и от него. Защо ще му позволява да я кара да прави нещо, което не й се прави тъкмо сега — питаше се тя. Не се беше съгласила да бъде мила към него днес, както може да му се иска. Още не. Във всеки случай точно сега не искаше да я стиска така и нямаше да му позволи, пък каквото ще да прави. А Клайд, доловил вече истинското й душевно състояние към него, се дръпна назад, но продължи да я гледа мрачно и жадно. Тя му отговори с втренчен поглед.
— Ако не се лъжа, ти ми каза, че ме харесваш — каза той с настървение, разбрал, че мечтите му да прекара щастливо излета този ден се пръскат като дим.
— Е, да, харесвам те, когато си добър — отговори тя хитро и уклончиво, като се мъчеше да избегне излишни усложнения във връзка с дадените му по начало обещания.
— Да, харесваш ме — промърмори той. — Сега виждам колко ме харесваш. Ами че ето сега сме тук, а ти не ми даваш дори да се допра до теб. Бих искал да знам какво значение си влагала във всичко онова, което ми каза.
— Добре де, какво съм казала? — отвърна тя, само за да печели време.
— Като че не го знаеш.
— Е, да. Но не съм обещала, че ще бъде веднага, нали? Мисля, че казахме… — Хортензия се прекъсна нерешително.
— Зная какво ми каза — продължи той. — Но сега забелязвам, че не ме харесваш и това слага край на всичко. Ако наистина ме обичаше, какво значение щеше да има дали ще бъдеш мила с мен сега или идущата седмица, или по-идущата? Да ти кажа, човек може да рече, че то зависи от това, което правя за теб, а не дали ме обичаш, или не. — Мъката го караше да се горещи и му придаваше смелост.
— Не е така! — сопна му се Хортензия ядно и рязко, уязвена от истината в думите му. — И бих искала да не казваш такива неща. Не ми е дотрябвало сега това проклето палто, ако искаш да знаеш. И ще ти върна проклетите ти пари, не са ми дотрябвали и те. И можеш да се махнеш и да ме оставиш на мира — добави тя. — Палта мога да получа колкото си искам и без твоята помощ. — С тези думи тя се завъртя и тръгна да си върви.
Но Клайд, обзет както винаги от едничката мисъл да я умилостиви, се спусна подир нея.
— Не си отивай, Хортензия! — замоли се той. — Почакай една минутка. Не исках да кажа това, честна дума, не исках. Аз съм луд за теб! Честна дума, луд съм! Нима не виждаш? Ах, божичко, не си отивай сега! Аз не ти давам парите, за да получа нещо срещу тях. Можеш да ги имаш ей така, стига да искаш. Няма никой друг на света, който да ми е толкова скъп, и никога не е имало! Можеш да вземеш парите, защо ми са на мен, вземи ги всичките. Не искам да ми ги връщаш. Но, божичко, аз наистина мислех, че поне мъничко ме харесваш. Съвсем ли не ме обичаш, Хортензия? — Изглеждаше сразен и уплашен и тя, усетила господството си над него, поомекна.
— Разбира се, че те обичам — заяви тя. — Но все пак това не значи, че можеш да се държиш с мен, както си поискаш. Ти сякаш не разбираш, че едно момиче не може да направи всичко, каквото поискаш от него, точно когато ти пожелаеш.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита Клайд, който не можа да схване какво точно влага тя в думите си. — Не те разбирам.
— О, разбираш, разбираш! — Хортензия не можеше да повярва, че той не знае тези неща.
— А, предполагам, че знам за какво говориш. Знам какво ще кажеш сега — продължи той с разочарование. — Това е старият номер, с който си служат всичките. Знам.
Повтаряше почти дословно думите дори със същата почти интонация на другите момчета от хотела — Хигби, Ратърър, Еди Дойл, — които, след като му бяха разказвали за подобни положения и как момичетата се отървавали понякога в трудния момент с тази лъжа, бяха му разяснили точно в какво се състои работата. И Хортензия разбра сега, че той знае.
— Ах, колко си лош — престори се тя на обидена. — Човек не може да ти каже нищо, защото никога не вярваш. Въпреки всичко то е самата истина, дали го вярваш, или не.