— Ето ти пак! — възкликна той. — Какво мога да направя! Бих могъл да завия към Уошингтън стрийт, но не зная дали ще спестим време, като излезем там.
Измина цяла минута, докато му дадат път. Той бързо изви вдясно и след три пресечки излезе на Уошингтън стрийт.
Но положението там не беше по-добро. В двете посоки се движеха непрекъснато върволици коли. И на всяка кръстовище се загубваха по няколко скъпоценни момента, докато се смени посоката на движението. Тогава автомобилът полетяваше към следващата кръстовище, като се провираше, колкото можеше, между другите коли.
На Петнадесета и Уошингтън стрийт Клайд възкликна:
— Какво ли ще е да слезем на Седемнайсета и да продължим пеша?
— Няма да спестите никакво време, ако успея да завия там — обади се Спарсър. — Аз мога да стигна по-бързо от вас.
Той се мъчеше да спечели всяка възможна педя разстояние за сметка на другите коли. На Шестнадесета и Уошингтън забеляза сравнително по-свободно разстояние до следващата пресечка вляво, направя завой и се понесе по тази улица обратно към Уайондот. Тъкмо когато наближи пряката и като се канеше да завие с голяма скорост, той мина много близо до бордюра и едно момиченце на около девет години, което тичаше към пресечката, се озова точно пред движещия се автомобил. Понеже нямаше възможност да извие и да го заобиколи, колата го блъсна и повлече няколко крачки, преди да може да спре. В същия миг поне пет-шест жени нададоха пронизителни писъци, а още толкова мъже, станали свидетели на злополуката, закрещяха.
В миг всички се втурнаха към детето, което бе повалено и прегазено от колелетата. А Спарсър, като надзърна навън и ги видя да се събират над повалената фигура, изпадна в неописуем смут, който му рисуваше полицията, баща му, собственика на колата и сурово наказание в най-различна форма. Тогава, макар сега всички други в колата да се бяха изправили на крак с ужасени възклицания като „О, боже! Той удари едно момиченце!“, „Ах божичко, той уби дете!“, „Какъв ужас!“, „Боже господи!“, „Боже мили, какво ще правим сега?!“ Спарсър се обърна и извика:
— Майко мила, полицията! Трябва да се измъкна от тая история с тая кола!
И без да пита другите, които все още стояха полуправи, но почти онемели от страх, включи на първа, втора и после на трета скорост, даде толкова газ, колкото можеше да издържи моторът, и полетя към следващата пряка.
Но там, както и на другите пресечки в този квартал, стоеше полицай и понеже беше забелязал някаква бъркотия на кръстовището в западна посока, бе напуснал поста си, за да види какво става. В същия миг до слуха му стигнаха викове: „Спрете тая кола!… Спрете тая кола!“ Един мъж, втурнал се от местопроизшествието подир лимузината, му я посочи и извика:
— Спри тая кола! Спри тая кола! Те убиха дете.
Тогава, схванал какво значи всичко това, полицаят се обърна към колата и същевременно поднесе към устните си полицейската свирка. Но Спарсър, вече доловил виковете и видял полицая да напуска поста, профуча покрай него по Седемнадесета улица и се понесе почти с четиридесет мили в час, закачи след миг колелото на някакъв камион, в следващия миг одраска калника на друг автомобил, отминавайки коли и пешеходци на един пръст разстояние и по-малко, докато всички други зад него в колата седяха сковани и настръхнали, с широко отворени очи, стиснали ръце, със замръзнали лица и слепени устни или, както правеха Хортензия, Люсил Пикълъс и Тина Когел, току се обаждаха и повтаряха: „О, божичко!“ и „О, какво ще правим сега?“
Но полицията и онези, които се бяха спуснали да ги преследват, не се предаваха така лесно. Като не можа да разчете номера на колата и разбра от първите още движения, че тя няма намерение да спре, полицаят силно и продължително наду свирката си. Постовият на следващия ъгъл видя бясно носеща се кола и схвана какво значи това, наду и той свирката, после спря и скочи на стъпалото на минаваща открита кола и заповяда на водача да следва лимузината. При това, разбрали, че е станало нещо нередно и подушили нещо интересно, три други коли, карани от любители на приключения, се присъединиха към потерята, надули силно клаксоните си.
Но Пакардът имаше много по-голяма скорост от всичките преследвачи и макар в продължение на първите няколко пресечки все още да се чуваха викове „Спрете тая кола! Спрете тая кола“, скоро те замряха и отстъпиха мястото си на продължителните отчаяни вопли на далечни автомобилни сирени.