Спарсър, взел вече доста голяма преднина, съобрази, че правият път е най-лесен за преследване и сви бързо в Макги, сравнително тиха уличка, по която профуча през няколко пресечки до широкия и криволичещ Гилъм Паркуей, който вървеше на юг. Но след като измина с бясна скорост кратко разстояние, той реши отново да свие по Тридесет и първа улица, уплашен от къщите в далечината и убеден, че предградията на север като че ли предлагат най-голяма възможност да се укрие от преследвачите си. Затова зави с колата наляво в тази улица с мисълта, че в подобни сравнително безлюдни улици ще може да маневрира по-лесно и така да избяга от потерята — поне дотолкова, че да остави пътниците си някъде и да върне колата в гаража.
И това щеше да му се удаде, ако не беше обстоятелството, че когато сви в една от по-крайните улички на този район, където нямаше почти никакви къщи и не се виждаше нито един минувач, реши да угаси фаровете, за да стане още по-трудно да се забележи къде е колата. Тогава, като продължаваше да кара бързо ту на изток и на север, ту на изток и на юг, най-сетне се стрелна в една улица, където след няколкостотин крачки паважът изведнъж свърши. Но понеже няколкостотин крачки по-нататък се виждаше още една пресечка и той си въобрази, че като свие в нея, може пак да излезе на паваж, устреми се нататък, след това рязко изви наляво и силно се блъсна в куп павета, струпани там от предприемача, който се готвеше да павира платното. Поради угасените фарове не беше го забелязал. По диагонал от паветата, успоредно на бъдещия тротоар, имаше стоварен дървен материал за къща.
Ударил се с голяма скорост в края на паветата, той отскочи назад, като малко остана да преобърне колата, насочи се право към дървения материал на другата страна и се блъсна в него. Само че вместо да се удари право в купчината, колата улучи единия и край и я разпиля, но само толкова, колкото дясното колело да се качи високо горе и колата да се преобърне съвсем на лявата си страна в тревата и снега оттатък платното. И там, сред звъна на счупени стъкла, тласнати от тежестта на собствените си тела, пътниците се строполясаха накуп — напред и наляво.
Какво се случи след това, бе до голяма степен загадка, някаква бъркотия, не само за Клайд, но и за всички други. Защото Спарсър и Лора Сайп, които седяха отпред, бяха хвърлени срещу предното стъкло и покрива и загубиха съзнание, а рамото, бедрото и лявото коляно на Спарсър бяха изкълчени така, че се налагаше да го оставят да лежи в колата до идването на бърза помощ. Нямаше възможност да го извадят през вратата, която сега, както лежеше колата, беше отгоре. А на втората седалка, понеже седеше най-близо до вратата отляво и до него бяха Хортензия, Люсил Никълъс и Ратърър, Клайд се намери затиснат, но не смачкан под общата им тежест. Защото Хортензия при падането си бе прехвръкнала съвсем през него и лежеше на едната си страна, притисната към покрива, който сега представляваше лява стена. А Люсил, следващата отгоре, беше паднала така, че лежеше само през рамената на Клайд, докато Ратърър, сега най-горният от четиримата, при падането беше прехвръкнал през предната седалка. Вкопчил се във волана, изтръгнат от ръцете на Спарсър, той беше отчасти смекчил падането си. Въпреки това лицето и ръцете му бяха нарязани и охлузени, а рамото, бедрото и ръката леко навехнати, но не чак толкова, че да му попречат да помогне на другите. Защото Ратърър веднага си даде сметка за бедственото положение на другите, както и за своето и подтикнат от писъците им, се помъчи да се повдигне и да се измъкне през вратата, която сега беше над главата му и която сполучи да отвори, като се качи върху другите, за да я стигне.
Щом излезе, той се покатери върху рамката на шасито на преобърналата се кола, посегна надолу и хвана въртящата се и стенеща Люсил, която, както и другите, се мъчеше да се покатери нагоре, но не можеше. Напрегнал всичките си сили и с думите „Хайде, не викай, миличка, аз те държа, нищо ти няма, ей сега ще те измъкна“, той я вдигна до рамката на вратата, сложи я там седнала, а след това я свали на снега, където тя остана да седи, като опипваше с плач ръцете и главата си. След нея Ратърър извади Хортензия; лявата й буза, челото и двете ръце бяха много натъртени и кървяха, но въпреки това нямаше нищо сериозно, макар тя да не го знаеше в момента. Тя хленчеше, стряскаше се и трепереше — нервни тръпки бяха последвали зашеметеното й и почти безсъзнателно състояние след злополуката.
В този миг Клайд подаде замаяната си глава от вратата; лявата му буза, рамото и ръката бяха натъртени, но иначе му нямаше нищо и сега мислеше, че и той трябва колкото може по-скоро да се измъкне от тази история. Едно дете е било убито, кола е била открадната и съсипана, службата бе положително загубена за него, полицията беше по следите им и можеше дори да ги хване тука всеки миг. А под него в колата лежеше Спарсър, проснат, където бе паднал, но с него вече се занимаваше Ратърър. До Спарсър лежеше Лора Сайп също в безсъзнание. Клайд се чувстваше длъжен да направи нещо — да помогне на Ратърър, който посягаше надолу и се мъчеше да подхване Лора Сайп, без да й навреди. Но мислите му бяха тъй объркани, че щеше да си стои там, без да окаже помощ никому, ако не беше пак Ратърър, който му подвикна много раздразнено: