— Хайде, Клайд, помогни тук! Да видим дали ще можем да я извадим. Тя е припаднала.
И Клайд се върна, вместо да се опита да се измъкне, и взе да се мъчи да я повдигне отвътре, стъпил върху счупеното стъкло на вратата под краката си, и да я изтегли от тялото на Спарсър. Но това не беше възможно. Тя беше твърде отпусната, твърде тежка. Той успя само да я отдръпне и я остави да лежи там, между първата и втората седалка, на страничната стена на колата.
Но междувременно отзад Хеглънд, най-отгоре и само леко зашеметен, бе сполучил да стигне до най-близката врата и да я отвори. Така благодарение на атлетическото си телосложение той можа да се издигне и да излезе навън с думите:
— О, божичко, какъв край! О, божичко, това надхвърля всички граници! О, божичко, по-добре да се махнем оттук, преди да са довтасали тук фантетата.
В същия миг обаче, като видя другите под себе си и като чу виковете им, той отхвърли всяка мисъл за нещо тъй низко, като бягство. Вместо това, излязъл вече навън, се обърна и като видя под себе си Майда, възкликна:
— Хей, за бога, дай ми ръка. Трябва да се измъкнем оттук, и то по-скоричко!
След това остави Майда, която в момента опипваше ранената си глава, и се покатери пак върху рамката на шасито, посегна долу и хвана Тина Когел, която беше само зашеметена и се мъчеше да се вдигне до седнало положение, отпусната тежко върху Хигби. А Хигби, освободил се от тежестта на другите, вече коленичеше и опипваше с ръце главата и лицето си.
— Дай ръка, Дейв — извика Хеглънд. — Бързай! За бога! Нямаме време за губене. Ранен ли си? Божичко, трябва да се махаме оттук, казвам ти. Виждам един тип, идва насам, ала не знам дали е фанте, или не.
Той посегна да хване Хигби за лявата ръка, но Хигби го отблъсна.
— Остави! — възкликна той. — Не ме дърпай. Нищо ми няма. Аз ще изляза сам. Помагай на другите.
Когато се изправи, главата му се озова над равнището на вратата и той се заоглежда вътре за нещо, на което да стъпи. Понеже задната седалка беше изскочила и паднала напред, стъпи на нея, повдигна се до вратата, седна и издърпа навън крака си. След това се озърна и като видя, че Хеглънд се мъчи да помогне на Ратърър и Клайд да извадят Спарсър, се присъедини към тях.
Вън вече бяха станали няколко странни и смущаващи случки. Защото Хортензия, извадена от колата преди Клайд, бе започнала да си опипва лицето и беше открила, че лявата и буза и челото са не само одраскани, но и кървят. Обладана от внезапно проблесналата мисъл, че може завинаги да е загубила красотата си при тази злополука, тя незабавно изпадна в състояние на егоистична паника, която я накара да забрави напълно не само нещастното положение и раните на другите, но и опасността да бъдат открити от полицията, пострадалото дете, съсипаната скъпа кола… всъщност всичко, освен самата себе си и вероятността или възможността да е загубила красотата си. Тя веднага захленчи и закърши ръце.
— О, божичко, божичко, божичко! — повтаряше тя с отчаяние. — О, какъв ужас! О, колко страшно! О, лицето ми е цялото нарязано!
И понеже чувстваше неотложна нужда да вземе някакви мерки, изведнъж, без да се обади на някого и докато Клайд все още помагаше на Ратърър в колата, се запъти на юг по Тридесет и пета улица, към центъра, където имаше фенери и улиците бяха по-оживени. Единствената й мисъл беше да стигне колкото може по-скоро у дома си, за да се погрижи някак за себе си.
За Клайд, Спарсър, Ратърър и момичетата тя изобщо не помисли. Какво представляваха те сега? Само от време на време между мислите за пострадалата й хубост тя се сещаше за убитото дете, при което ужасът на това деяние, както може би и преследването от полицията, фактът, че колата не принадлежеше на Спарсър и че е разнебитена, че може да ги арестуват заради всичко това, я трогваше, но много малко. Едничкото нещо, което си помисли за Клайд, беше, че именно той я бе поканил на тази злополучна разходка, тъй че истинският виновник бе той. Тези отвратителни момчетии — само като си помислеше как я въвлякоха в тази история, а след това нямаха достатъчно ум да се справят с положението!