„Гледай ти каква била работата! — изведнъж каза той на себе си. — Те трябва да са откраднали тая кола. Не може да е била тяхна, в никакъв случай.“
Точно в този момент първият мотоциклет пристигна на местопроизшествието и Клайд от не много отдалеченото си скривалище можа да чуе разговора.
— Е, май не успя да избягаш в края на краищата, а? Мислеше се за много хитър, ама не сполучи. Точно ти ни трябваш, но къде са другите, а? Къде са?
И като чу жителя на предградието да заявява решително, че няма нищо общо с цялата работа, че истинските пътници от колата са току-що избягали и може още да бъдат заловени, стига полицията да пожелае, Клайд, който все още чуваше какво се говори, първо запълзя на ръце и колене по снега на юг и югозапад, към някои от онези далечни улици, които, осветени с фенери, неясно мъждукаха пред него и сред които скоро, ако не го хванеха, се надяваше да се укрие — да се загуби и да се спаси (в случай че съдбата се смили) от мъките, наказанието, безкрайните неприятности и разочарованието, които сега положително го очакваха.
Втора книга
I
Домът на Самюъл Грифитс в Ликъргъс, щата Ню Йорк, град с около двадесет и пет хиляди жители, на половин път между Ютика и Олбъни. Наближава часът за вечеря и семейството според обичая постепенно се събира за храна. В този случай приготовленията са по-грижливи от друг път, поради факта че господин Самюъл Грифитс, съпругът и бащата, е отсъствал четири дена във връзка със състоялата се в Чикаго конференция на производители на ризи и яки: понижаването на цените от наскоро издигнали се съперници в западните щати бе наложило на тези, които се занимаваха със същото производство на изток, да стигнат до някакъв компромис и споразумение. Завърнал се в същия ден, той се беше обадил рано следобед по телефона за пристигането си и че отива в кабинета във фабриката, където щял да остане до вечеря.
Отдавна свикнала с похватите му на практичен и твърд мъж, който вярва в себе си и смята своите съждения и решения за правилни (и почти окончателни) — поне в повечето случаи, — госпожа Грифитс сметна това за напълно естествено. Той щеше да се прибере и да я поздрави, когато му дойде времето.
Понеже знаеше, че мъжът й предпочита агнешко бутче пред много други неща, след съответното съвещание с госпожа Трюсдейл, грозноватата, но способна икономка, тя заръча агнешко. А след като се установиха върху подходяща гарнитура и десерт, тя се отдаде на размишления за най-голямата си дъщеря Майра, която бе завършила колежа „Смит“ преди няколко години, но все още оставаше неомъжена. Причината, както госпожа Грифитс много добре разбираше, макар да не искаше никога да я признае открито, се криеше в това, че Майра не беше много хубава. Носът й беше твърде дълъг, очите — твърде близо едно до друго, а брадичката недостатъчно закръглена, за да й придава приятен момински вид. Най-често тя изглеждаше твърде замислена и задълбочена — по правило незаинтересована от обикновения обществен живот в града. Не притежаваше и това, което се нарича „такт“, да не говорим за някаква притегателна сила за мъжете, присъща на някои момичета, дори без да са хубави. Както се струваше на майка й, тя бе всъщност твърде критична и твърде интелектуална и в умствено отношение стоеше доста над средата, в която живееше.
Отгледана сред относителен разкош, без да има нужда да се тревожи за изкарването на прехраната си, тя бе изправена въпреки всичко пред трудностите сама да спечели благоволението на обществото и любим — две цели, постигането на които без красота и чар бе горе-долу толкова трудно, колкото и един просяк да придобие несметно богатство. А фактът, че вече цели дванадесет години (откакто навърши четиринадесет) бе наблюдавала живота на другите младежи и девойки в малкия свят, сред който се движеше, да минава доста весело, докато нейният се свеждаше, кажи-речи, до четене, музика, задачата да бъде колкото може по-спретнато и привлекателно облечена и да ходи на гости при приятели с надеждата случайно да срещне някъде, някак си единствената личност, която би се заинтересувала от нея, я беше направила печална, ако не направо озлобена. И това — въпреки че материалното благополучие на нейните родители и на самата нея бе изключително.
Точно сега тя мина през стаята на майка си на път към своята с такъв вид, като че ли нищичко не я интересува. Майка й се чудеше какво да й предложи, за да я изтръгне от това настроение, когато при нея се втурна по-малката дъщеря, Бела, възбудена от кратко посещение в дома на Финчли, техни богати съседи, където се отбила на връщане от училището „Снедекър“.