Докато си приказваха, госпожа Трюсдейл съобщи, че масата е сложена, и влезе Гилбърт, който бе довършил тоалета си.
Слушай, татко — рече той. — Има едно интересно нещо, за което бих искал да поприказвам с теб утре сутрин. Може ли?
— Добре, ще бъда във фабриката. Ела към пладне.
— Хайде сега всички долу, че вечерята ще изстине — строго ги смъмри госпожа Грифитс и Гилбърт незабавно се обърна и се запъти натам, последван от стария Грифитс с Бела, която все още беше под ръка с него. Подир тях вървяха госпожа Грифитс и Майра, излязла от стаята си и присъединила се към другите.
Щом насяда около масата, семейството заговори на злободневни местни теми. Защото Бела, която беше главният източник на клюки в къщата (тя носеше повечето от училище „Снедекър“, където всички светски новини като че ли проникваха най-бързо), изведнъж съобщя:
— Можеш ли да си представиш, мамо? Розета Никълсън, тая племенница на госпожа Дистън Никълсън, дето беше дошла тук миналото лято от Олбъни… нали помниш, беше дошла вечерта на градинския празник на училището ни тука на нашата морава… младото момиче с жълтата коса, синеоко и кривогледо… баща му има големия магазин за бакалски стоки на едро… та то се сгодило за тоя Хърбърт Тякъм от Ютика, дето гостува миналото лято на госпожа Ламбърт. Ти не го помниш, ама аз помня. Беше висок, чернокос и малко чудноват; и ужасно бледен, но много хубав — същински филмов герой!
— Ето ви и друго двайсет, госпожо Грифитс — хапливо и предизвикателно подхвърля на майка си Гилбърт. — Делегация от елитното училище на госпожици Снедекър посещава тайничко кината, за да се осведомява от време на време за най-новите герои.
Изведнъж Грифитс-старши забеляза:
— Тоя път в Чикаго ми се случи нещо неочаквано, което, струва ми се, ще бъде много интересно за всички ви.
Дойде му наум как преди два дена случайно бе срещнал в Чикаго, както после разбра, най-големия син на по-малкия си брат Ейса. А също и до какво заключение бе стигнал за него.
— О, какво е то, татко? — веднага заразпитва Бела. — Хайде, кажи ми го!
— Разправяй, да чуем голямата новина, татко — добави Гилбърт, който поради благосклонността на баща си винаги се държеше много свободно и интимно.
— Ами, докато бях в клуба „Юниън лийг“ в Чикаго, запознах се с един младеж, наш роднина, братовчед на трима ви, деца, най-големия син на брат ми Ейса, който сега е в Денвър, както разбрах. Не съм го виждал, нито ми е писал вече тридесет години. — Той замълча и се замисли, сякаш не можеше да реши нещо.
— Да не е този, дето е проповедник някъде, татко? — попита Бела, като вдигна към него очи.
— Да, проповедникът. Поне така зная, че е бил проповедник за известно време, когато се отдели от нас. Но син му ми каза, че се е отказал от това сега. Имал си нещо в Денвър… май че някакъв хотел.
— Но как изглежда син му? — попита Бела, която познаваше само такива докарани и солидни наглед младежи и мъже, с каквито сегашното обществено положение и родителският надзор й позволяваха да общува, и поради това бе много заинтригувана. Син на собственик на хотел на Запад!
— Братовчед ли? На колко е години? — веднага се заинтересува Гилбърт и поиска да узнае нещо за неговия характер, положение и способности.
— Ами, струва ми се, че е много интересен младеж — продължи Грифитс нерешително, с известно колебание, понеже до този момент не бе успял да определи истинското си впечатление от Клайд. — Доста привлекателен и с добро държане… бих казал, горе-долу на твоята възраст, Гил, и доста прилича на теб… много прилича… същите очи и уста, брадичка. — Той загледа изпитателно сина си. — Като че ли е малко по-висок и изглежда малко по-слаб, макар и да не вярвам наистина да е.
При мисълта за братовчед, който прилича на него — може би не по-малко привлекателен във всяко отношение от самия него — и носи същото име, Гилбърт изтръпна и се понаежи. Защото тук, в Ликъргъс, до този ден той беше известен и благосклонно гледан като единствен син и вероятен наследник на директорското място в предприятието на баща му, както и поне на една трета от състоянието, ако не и повече. А сега, ако по някакъв начин се узнае, че има сродник, братовчед на негова възраст, който прилича на него и действа като него, дори… — той настръхна при тази мисъл. И веднага реши (психологична реакция, която не разбра и с която не можа много добре да се справи), че не го харесва… че не може да го хареса.