— С какво се занимава той сега? — полита младият Грифитс с рязък и доста кисел тон, макар и да се опита да избегне втория елемент в гласа си.
— Е, не е кой знае каква работа, бих казал — усмихна се замислено бащата. — Засега е само пиколо в клуба „Юниън лийг“ в Чикаго, но е много приятно и възпитано момче според мен. Много ми хареса. Всъщност, понеже ми каза, че нямал големи изгледи да напредне, където е, и че би искал да се залови за някаква работа, която ще му даде по-голяма възможност да направи и да стане нещо, казах му, че ако иска да дойде тук и да си опита късмета при нас, бихме направили нещичко за него — поне да му дадем възможност да покаже на какво е способен.
Не беше имал намерение да се издаде веднага, че толкова много се е заинтересувал от племенника си — смятал бе да почака и да го пообсъди при различни случаи и с жена си, и със сина си, но понеже случаят като че ли му го представи сам, заговори. А сега, след като го направи, беше много доволен, защото поради голямата прилика на Клайд с Гилбърт наистина му се искаше да направи нещо за племенника си.
Но Гилбърт се ежеше, докато Бела и Майра, противно на госпожа Грифитс (която винаги гледаше интересите на единствения си син, дори предпочиташе да няма кръвни роднини или каквито и да било други съперници), доста се въодушевиха от тази идея. Един братовчед, който носеше името Грифитс, хубав и горе-долу на една възраст с Гилбърт, и който според думите на баща им беше доста приятен и с добри обноски — това се хареса на Бела и Майра, докато госпожа Грифитс, забелязала лицето на Гилбърт да се помрачава, не се зарадва чак толкова. Гилбърт нямаше да е доволен. Но от уважение към авторитета на мъжа си и вещината му във всяко отношение сега тя замълча. Но не и Бела.
— О, ти ще го назначиш на работа, нали, татко? — реши тя. — Това е интересно. Надявам се, че е по-хубав от другите ни братовчеди.
— Бела! — смъмри я госпожа Грифитс, а Майра си спомни един недодялан вуйчо и братовчед, които преди няколко години им бяха дошли на гости от Върмонт, и многозначително се усмихна.
В същото време Гилбърт, искрено ядосан, се бореше вътрешно против това хрумване. Изобщо не можеше да го разбере.
Разбира се, ние не връщаме тия, които искат да дойдат да работят при нас и да научат нашия занаят — подхвърли той рязко.
— Знам, знам — отвърна баща му. — Поне братовчеди и племенници не връщаме. Освен това ми се видя много схватлив и амбициозен. Няма да ни навреди кой знае колко, ако позволим поне на един от нашите сродници да дойде тук и да покаже какво може. Не виждам защо да не го вземем на работа, както всеки друг.
— Струва ми се, че на Гил не му харесва да има в Ликъргъс някой друг със същото име и да прилича на него — хитро забеляза Бела с известно коварство, за да отмъсти за вечните критики на брат си.
— Ах, какви глупости! — ядно й се сопна Гилбърт. — Защо не кажеш някога нещо умно? Какво значение има за мене дали носи същото име, или не… или пък дали прилича на мен? — В този миг той имаше особено кисел вид.
— Гилбърт — с укор се обърна към него майка му. — Как можеш да говориш така? И при това на сестра си?
— Е, не искам да правя нищо във връзка с този младеж, ако това стане причина за разправии тука — продължи Грифитс-старши. — Зная само, че баща му никога не е бил много практичен и се съмнявам Клайд да е имал някога истински случай да се прояви. — Син му трепна, когато го чу да нарича братовчед му тъй дружелюбно и интимно на малко име. — Единствената ми мисъл, когато му предложих да дойде тук, беше да му дам възможност да стъпи на крака. Нямам никаква представа дали ще успее, или не. Може да напредне, а може и да не напредне. Ако не сполучи… — Той махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Ако не сполучи, разбира се, ще трябва да го изхвърлим.“
— Да, аз мисля, че това е много мило от твоя страна — любезно и дипломатично забеляза госпожа Грифитс. — Надявам се, че той ще оправдае надеждите ти.
— А има и нещо друго — добави дълбокомислено и поучително Грифитс. — Не желая тоя младеж, докато е на служба при мен и само защото е мой племенник, да бъде гледан по-различно от всеки друг служещ във фабриката. Той идва тук да работи, а не да играе. И докато е тук и се опитва да си спечели положение, не желая да му оказвате никакво внимание в обществено отношение, съвсем никакво. Във всеки случай той не е такова момче, че да иска да ни се натрапва… поне така ми се видя, и няма да дойде тук с някаква представа, че трябва да бъде поставен на равна нога с нас. Това би било глупаво. По-нататък, ако се покаже наистина достоен, че може да се грижи за себе си, знае си мястото и не се тика пред другите и ако някой от вас пожелае да му окаже някакво малко внимание, е, и тогава няма да е късно да пообмислим, но не преди това.