Но имаше и нещо по-лошо: този нещастник Спарсър бил вече обвинен в кражба и убийство и в желанието си без съмнение да намали колкото може своята вина в сериозната злополука не само съобщил имената на всички, които били с него в колата (особено на младежите, както и хотела, където били на работа), но и твърдял, че те всички били виновни наравно с него, понеже в момента настоявали против волята му да кара по-бързо — едно напълно справедливо обвинение, което бе известно на Клайд. А господин Скуайърз, когато се обърнали към него в хотела, дал на полицията и вестниците имената на техните родители и домашните им адреси.
Това беше най-тежкият удар. Защото по-нататък следваха трогателни картинки как съответните им родители или сродници посрещнали новината, когато били осведомени за техните прегрешения. Госпожа Ратърър, майката на Том, се разплакала и заявила, че синът й е добро момче и тя била сигурна, че не е искал да направи нищо лошо. А госпожа Хеглънд — преданата и стара майка на Оскар — казала, че нямало по-честно и по-великодушно момче от сина й и че той трябва да е бил пиян. „Стар“ пишеше също, че у Клайдови майка му стояла бледа, дълбоко смаяна и много наскърбена, кършела ръце, имала вид, като че не може да схване какво й се казва, не искала да повярва, че син й е участвал в тази разходка, и уверявала всички, че той положително щял скоро да се върне и да обясни всичко, че трябва да има някаква грешка.
Обаче той не се върна. Нито чу нещо повече по този въпрос. Защото поради страха от полицията, както и от майка си — от скръбните й, отчаяни очи, — той дълги месеци не писа никому, а след това се обади на майка си, само за да й съобщи, че е добре и че тя не бива да се тревожи. Нито се подписа, нито даде адреса си. След това беше прехождал от място на място, беше опитвал една след друга разни дребни служби в Сейнт Луис, Пиория, Чикаго, Милуоки — да мие чинии в ресторант, да обслужва щанд за газирани напитки в малка забутана аптека, опита се да стане продавач в обущарски магазин, в бакалница и какво ли не, но или го уволняваха, или той напускаше, понеже не харесваше работата. Веднъж изпрати на майка си десет долара, друг път — пет, понеже толкова можеше да отдели. Когато измина близо година и половина, реши, че търсенето трябва да е поспряло, а лично неговото участие в престъплението може да се е позабравило или вече да не се смята чак толкова важно, че да го преследват — и когато пак започна да припечелва по малко като колар на кола за разкарване на покупки по къщите в Чикаго — работа, която му носеше петнадесет долара седмично, — реши се да пише на майка си, защото сега можеше да каже, че има сносна служба и се е държал почтено дълго време, макар и не под своето име.
И тъй, по това време, когато живееше в една обща спалня в западната част на Чикаго, Полина стрийт, той писа на майка си следното писмо:
Скъпа майко,
Още ли сте в Канзас сити? Бих искал да ми пишеш, та да зная. Толкова много бих искал пак да получа писмо от теб, пък и аз да ти пиша пак, ако наистина искаш. Честна дума, мамо. Много съм самотен тук. Само се пази и недей още казва никому къде съм. То не е нужно, а и би могло да ми навреди тъкмо когато толкова се мъча да започна нов живот. Самият аз нищо лошо не бях направил тогава. Наистина не бях направил, макар вестниците и да пишеха това — само бях отишъл с другите. Но ме беше страх да не ме накажат за нещо, което не съм извършил. Просто не можех да се върна тогава. Не бях виновен, а пък ме беше страх и от това, което можехте да си помислите ти и татко. Но те ме бяха поканили, майко. Аз не съм му казвал да кара по-бързо или да вземе тая кола, както той разправял. Той я взе сам и покани мен и другите да отидем с него. Може всички да сме били виновни, дето прегазихме онова момиченце, но не сме искали да го направим. Никой от нас. И толкова мъчно ми беше след това! Като си помисля за всичките неприятности, които съм ти причинил! И точно по времето, когато си имала най-много нужда от мен. Божичко! Майко, надявам се, че можеш да ми простиш. Можеш ли?