Клайд, който беше изпаднал във възторг от новата си среща с Ратърър, весело кимна в знак на съгласие.
Той се качи на колата си и продължи да разнася поръчките, но до края на работния ден в ума му се въртеше само близкото свиждане с Ратърър. В пет и половина побърза да прибере коня в обора, а оттам пое към квартирата си в западната част на града, където облече хубавите си дрехи и припряно се запъти към „Енричи“. Не беше чакал на ъгъла и една минута, когато се зададе Ратърър — мил, приветлив и облечен, можеше да се каже, по-добре, отколкото преди.
— Ей, колко хубаво е да те видя, приятелче! — подхвана той. — Знаеш ли, че си единственият от тая компания, когото виждам, откакто напуснах Канзас сити? Точно така. Сестра ми ми писа, след като напуснах дома, че никой май не знаел какво е станало с Хигби, Хеги или теб. Тоя приятел Спарсър го осъдили на една година, научи ли? Лоша работа, а? Но не чак толкова зарад убиването на момиченцето, колкото за това, че взел тая кола, карал я, без да има позволително, и не спрял, когато му свирили. Ето за какво го затворили. Но слушай… — той многозначително сниши гласа си — и ние щяхме да получим същото, ако ни бяха хванали. Божичко, колко се бях уплашил! Питаш ли ме дали съм бягал? — И той отново избухна в смях, при това малко истерично. — Какво бягане му ударихме, а? И как го оставихме него и онова момиче в колата! Да. Лоша работа, нали? Но какво друго можехме да направим? Нямаше защо всичките да отидем в дранголника, нали? Как се казваше онова момиче? Лора Сайп. А ти офейка, преди да мога дори да те видя. И оная малката Бригз също. Да не си я изпратил до тях?
Клайд поклати отрицателно глава.
— Не съм и помислял да я изпращам — отвърна той.
— Че къде изчезна тогава? — попита Ратърър.
Клайд му разправи. И след като му описа подробно всичките си странствания, Ратърър продължи:
— Я виж, значи ти не знаеш, че веднага след тая история малката Бригз се запиля оттам с един тип в Ню Йорк, а? Някакъв продавач в магазин за пури, както ми писа Луиза. Тя я видяла после, точно преди да замине, с ново кожено палто и така нататък. — Клайд трепна и помрачня. — Да, голям глупак беше да се влачиш с нея. Тя пет пари не даваше нито за теб, нито за някой друг. Ама ти май здравата се беше заплеснал по нея, а? — И той се захили на Клайд и закачливо го мушна в ребрата по стар навик.
Обаче за самия себе си Том разказа само редица скромни приключения, които бяха много различни от разказа на Клайд — приключения с много по-малко нерви и тревоги и с повече мъжествена твърдост и вяра в собствения късмет и способности. И най-после бил „сбарал“ тази служба, защото, както се изрази, „винаги можеш да хванеш нещо в Чикаго“.
И си останал тук оттогава — „много мирничко, разбира се“, и никой не го закачил нито с една дума.
Веднага след това той се залови да обяснява, че точно сега в клуба „Юниън лийг“ нямало нищо вакантно, но щял да поприказва с господин Хейли, управителя на клуба, и ако Клайд иска и господин Хейли знае за нещо, пък и той щял да се помъчи да разбере дали има някъде свободно място, или се очаква да има, и тогава Клайд можел да се настани там.
— Но няма защо да клюмаш нос — каза той към края на вечерта. — С това нищо няма да спечелиш.
А после, само два дена след този крайно насърчителен разговор, докато Клайд все още се питаше дали да се откаже от службата си, да вземе пак истинското си име и да тръгне по разните хотели да търси работа, намери у дома си бележка, донесена от един пиколо от „Юниън лийг“, която гласеше: „Иди утре предобед при господин Лайтол в «Големият северен». Там има свободно място. Не е от най-добрите, но ще ти докара нещо по-добро по-после“.
И така Клайд се обади по телефона на началника си, че е болен и не ще може да излезе на работа този ден, сложи най-хубавите си дрехи и отиде в хотела. Там на основание на сведенията, които можа да даде, го приеха на служба и за голямо негово облекчение, под собственото му име. Също така за негово задоволство му бе определена заплата двадесет долара на месец и храна. Но бакшишите, както сега научи, не носели повече от десет долара седмично — все пак заедно с храната това беше много повече, отколкото изкарваше сега, и работата бе толкова по-лека, при все че трябваше да се върне в стария бранш, където се боеше, че все още можеха да го познаят и задържат.
Не се мина много дълго — не повече от три месеца, — и се откри място в „Юниън лийг“. Ратърър, който малко преди това бе повишен — стана дневен помощник-началник на персонала в клуба — и беше в добри отношения с началника, можа да му каже, че знае човек точно за това място — Клайд Грифитс, който работи в момента в „Големият северен“. Клайд бе съответно повикан и след като Ратърър грижливо го подготви предварително как да се представи на новия шеф и какво да казва, бе назначен.