Имаше половин час, докато ги повикат за самолета. Шадоу си купи пица и си опари устната с горещия кашкавал. Прибра си рестото и отиде на телефонните автомати. Обади се на Роби във „Фермата за мускули“, но чу телефонния секретар.
— Ей, Роби — подхвана Шадоу. — Казаха ми, че Лора била мъртва. Пуснаха ме по-рано. Идвам си.
И тъй като хората все пак правят грешки, той се бе убеждавал в това, звънна и вкъщи и заслуша гласа на Лора.
— Здравейте — каза тя. — В момента не съм у дома или не мога да вдигна. Оставете съобщение и ще ви се обадя. Приятен ден!
Шадоу не намери сили да остави съобщение.
Седна на един пластмасов стол при изхода и стисна сака толкова силно, че чак го заболя ръката.
Мислеше си за първия път, когато видя Лора. Тогава не знаеше дори как се казва. Тя беше приятелка на Одри Бъртън. Шадоу седеше заедно с Роби в едно сепаре в „Чи-Чи“, когато Лора влезе в заведението — вървеше една-две крачки зад Одри и Шадоу се усети, че се е загледал в нея. Беше с дълга кестенява коса и очи, толкова сини, та той погрешно отсъди, че е с цветни контактни лещи. Тя си поръча ягодово дайкири и настоя Шадоу да го опита, а после, когато той отпи, се засмя.
Лора обичаше другите да опитват онова, което опитва тя.
Онази вечер Шадоу я целуна за „лека нощ“, усети вкуса й като на ягодово дайкири и оттогава не му се бе приисквало нито веднъж да целуне друга.
Някаква жена обяви, че пътниците от самолета на Шадоу трябва да се явят на изхода, и най-напред повикаха неговия ред. Той беше чак накрая, мястото до него беше свободно. Дъждът не спираше да барабани отстрани по самолета и Шадоу изпита чувството, че от небето малки деца ги замерват с шепи сух грах.
Докато излитаха, заспа.
Беше на тъмно място и нещото, което го гледаше, беше с отвратителна космата глава на бизон и с огромни влажни очи. Тялото беше като на мъж, лъскаво, мазно и гладко.
— Задават се промени — заяви бизонът, без да мърда устни. — Има решения, които трябва да се вземат.
По мокрите стени на пещерата трепкаше светлината на огън.
— Къде съм? — попита Шадоу.
— Вътре в земята и под земята — отговори мъжът-бизон. — Намираш се там, където чакат забравените. — Очите му приличаха на течни черни топчета, гласът му бе тътен, долетял изпод света. И миришеше на мокра крава. — Вярвай — прикани тътнещият глас. — Ако искаш да оцелееш, трябва да вярваш.
— В какво да вярвам? — попита Шадоу. — В какво трябва да вярвам?
Мъжът-бизон, се взря в него; беше надвиснал над него, очите му бяха пълни с огън. Отвори бизонската си уста, по която бе полепнала пяна, и отвътре тя беше червена от пламъците, които пламтяха в него, под земята.
— Във всичко — ревна мъжът-бизон.
Светът се наклони и се завъртя, Шадоу отново беше в самолета, който обаче продължи да се накланя. Някаква жена отпред изпищя плахо.
Около самолета блесна ослепителна светкавица. Капитанът съобщи по уредбата, че ще се опита да набере височина, за да се измъкне от бурята.
Самолетът потрепери и се разтресе и някак между другото, съвсем невъзмутимо, Шадоу се запита дали ще умре. Реши, че е възможно, но е малко вероятно. Извърна се към илюминато-ра и загледа как светкавицата озарява хоризонта.
После пак се унесе, присъни му се, че отново е в затвора и докато чакат на опашката в столовата, Тъжния му прошепва, че някой е сключил договор за живота му, но че Шадоу не може да разбере кой и защо, а когато се събуди, вече кацаха.
Той слезе с неуверена стъпка от самолета и примига, за да се разсъни.
Помисли, че всички летища си приличат. В който и град да се намираш, летището си е летище: фаянсови плочки и коридори, и тоалетни, и изходи, и будки за вестници, и флуоресдентна светлина. Това летище приличаше на всички останали. Лошото бе, че не беше летището, на което Шадоу отиваше. Това тук беше голямо, с прекалено много хора и прекалено много изходи.
— Извинявайте, госпожо!
Жената вдигна очи от листовете пред нея.
— Да?
— Това тук кое летище е?
Тя го погледна озадачена: явно се опитваше да разбере дали Шадоу се шегува. После каза:
— Сейнт Луис.
— Мислех, че самолетът е за Игъл Пойнт.
— Беше за там. Заради бурите му промениха курса. Не ви ли съобщиха?
— Може и да са съобщили. Бях заспал.
— Отидете ето там, при онзи мъж с червеното сако.
Мъжът бе висок почти колкото Шадоу, приличаше на бащата от някой сапунен сериал от седемдесетте: тракна нещо на компютъра и каза на Шадоу да тича — наистина да тича! — към изхода в другия край на залата.