– Приемаш ли "Американ Експрес"?
Просякът кимва утвърдително и се отдалечава, тътрейки крака.
Времето е хладно за април и Прайс бърза по улицата към дома на Ивлин, като си подсвирква мелодията на If I were a rich man и размахва коженото куфарче, а от устата му топлият дъх излиза на кълбета пара. Насреща ни приближава мъж със зализана коса и очила с рогови рамки, облечен в бежов двуреден габардинен костюм от "Черути 1881". Носи същото кожено куфарче от "Д. Ф. Сандърс", каквото има Прайс, и Тимъти започва да гадае на глас:
– Това да не е Виктор Пауъл? Не е възможно.
Мъжът преминава под светлината на улична лампа, загриженият израз на лицето му за миг се сменя в усмивка, извила крайчеца на устните, а очите му се втренчват в Прайс, сякаш вижда познат, но почти мигновено разбира, че не познава Прайс, а пък в същото време на Прайс му става ясно, че това не е Виктор Пауъл, и човекът отминава.
– Слава богу – промърморва Прайс и вече сме почти у Ивлин.
– Много приличаше на него.
– С Пауъл на вечеря у Ивлин? Все едно да комбинираш каре с райе. – Прайс размисля малко и добавя: – Или пък бели чорапи със сиви панталони.
Забавяме малко ход и Прайс се втурва по външното стълбище към къщата, купена на Ивлин от баща ѝ, като сам се хока, задето забравил да върне на "Видео Хейвън" взетите под наем касети. Натиска звънеца. От съседната къща излиза жена (високи токчета, разкошен задник) и затваря вратата, без да я заключва. Прайс я проследява с поглед, но щом дочува приближаващи отвътре стъпки, обръща се и оправя вратовръзката си от "Версаче", готов да се озове срещу когото и да било. Отваря Кортни, облечена в кремава копринена блуза от "Криция" и пола от туид, ръждивочервена, също от "Криция". Носи обувки "Маноло Блахник" от копринен сатен с висок ток.
Потрепервам и ѝ подавам черното си вълнено палто от "Джорджо Армани", тя го поема и почти ме целува по дясната буза. Повтаря точно движенията, докато взема палтото на Прайс, също от "Армани". На сидиплейъра в хола се върти новият албум на "Токинг Хедс".
– Май закъснявате, момчета, а? – пита Кортни с палава усмивка.
– Абе натресохме се на някакъв смотан таксиметър-хаитянец – мърмори Прайс и ѝ връща въздушната целувка.
– Запазихте ли ни някъде маса, само не ми казвай, че в девет трябва да сме в "Пастелите".
Кортни окачва палтата ни в стенния гардероб и се усмихва.
– Тази вечер няма да излизаме, сладурчета. Знам, знам, опитах се да разубедя Ивлин, но съжалявам – ще вечеряме... суши.
Тим минава покрай нея по коридора в посока право към кухнята.
– Ивлин? Къде си, Ивлин? – вика той напевно. – Трябва да поговорим.
– Радвам се, че те виждам – казвам на Кортни. – Много си готина тази вечер. Лицето ти има някакъв... младежки блясък.
– Наистина умееш да очароваш дамите, Бейтмън. – В гласа ѝ не долавям сарказъм. – Да кажа ли на Ивлин за чувствата ти? – пита тя закачливо.
– Недей – отвръщам. – Но се обзалагам, че много ти се иска да го направиш.
– Хайде, стига. – Тя сваля ръцете ми от кръста си и поставя своите на раменете ми, завърта ме и ме насочва към кухнята. – Трябва да спасим Ивлин. От половин час украсява сушито. Опитва се да изпише отгоре твоите инициали: "П" с моруна, "Б" с риба тон, ама рибата тон ѝ се струва твърде бледа...
– Много романтично.
– ...а пък няма моруна да довърши "Б"-то – Кортни си поема дъх – и мисля, че накрая вместо твоите инициали ще изрисува тези на Тим. Имаш ли нещо против? – пита тя, не особено притеснена.
Кортни е гаджето на Луис Карутърс.
– Ще се пръсна от ревност и май ще е по-добре да си поговоря с Ивлин – отвръщам и се оставям Кортни леко да ме побутне към кухнята.
Ивлин е застанала пред плот от светло дърво, облечена в кремава копринена блуза и ръждивочервена пола от "Криция", досущ като Кортни. Дългата ѝ руса коса е опъната назад, стегната във възел на тила. Усеща, че съм влязъл, но дори не вдига очи от овалния неръждаем поднос "Уилтън", върху който умело е подредила сушито.
– О, скъпи, съжалявам. Наистина ми се искаше да идем в онова салвадорско бистро в Долен Ийст Сайд...
Прайс започва да ръмжи силно.
– ...но не можахме да направим резервация. Тимъти, престани да ръмжиш. – Тя взима парче моруна и внимателно го поставя в единия край на подноса, с което завършва някаква форма, приличаща на главно "Т". Изправя се и се отдръпва леко назад, за да го огледа. – Не знам. Станало ли е, не е ли...
– Казах ти да си държиш тук едно шише "Финландия" – мърмори Тимъти, който ровичка из бутилките в бар-шкафа. – Никога не купува от тази водка – оплаква се той сякаш на себе си, а всъщност на всички нас.
– О, Тимъти, престани. Не те ли задоволява "Абсолют"? – пита го Ивлин и някак замислено се обръща към Кортни. – Калифорнийското руло трябва да се подреди по ръба на подноса, нали така?
– Бейтмън, ще удариш ли едно? – въздъхва Прайс.
– "Джей енд Би" с лед – отговарям му и изведнъж ми идва наум, че Мередит не е поканена, и това ми се струва странно.
– О, Господи. Стана абсолютен миш-маш – изплаква Ивлин. – Направо ми се реве, кълна се.
– Сушито изглежда превъзходно – успокоявам я.
– Ами! На нищо не прилича – хленчи тя. – Погледни само!
– Глупости! Сушито си е прекрасно – продължавам и за да съм по-убедителен, гребвам с пръсти едно парченце от края и го лапвам, като сумтя от удоволствие, прегръщам Ивлин изотзад и с пълна уста успявам да кажа:
– Ммм, разкошно е.
Тя ме пошляпва игриво, явно доволна от реакцията ми, накрая внимателно допира бузата си до моята, сякаш за целувка, и пак се обръща към Кортни. Прайс ми подава чаша и тръгва към хола, като се опитва да махне нещо от блейзера си.
– Ивлин, имаш ли четка за дрехи?
Бих предпочел да гледам бейзболния мач или да се поизпотя на "гладиаторите" в спортната зала, можех да прескоча до онзи салвадорски ресторант, за който прочетох добри отзиви и в списание "Ню Йорк", и в "Таймс", вместо да ям тук, но на вечерите у Ивлин това им е хубавото, че съм близо до дома си.
– Нали може соевият сос да не е точно със стайна температура? – пита Кортни. – Мисля, че в едно от блюдата има лед.
Ивлин трупа внимателно ивици светлооранжев джинджифил до малка порцеланова купичка, пълна със соев сос.
– Не, не може. Хайде, Патрик, бъди така добър и извади бирата от хладилника. – Изглежда обаче, че ѝ писва да реди джинджифила, защото го трупва върху подноса.
– Недей, недей! Аз ще я извадя.
Премествам се все пак до хладилника. В кухнята се връща Прайс с мрачен поглед и пита:
– Кой, по дяволите, е онзи в хола?
Ивлин се прави, че не разбира.
– Кого имаш предвид?
Кортни предупреждава:
– Ивлин! Надявам се, че си им казала.
– Кой е? – питам и изведнъж ме обзема страх. – Виктор Пауъл ли?
– Не, Патрик, не е Виктор Пауъл – отговаря Ивлин разсеяно. – Един мой приятел, художник, казва се Сташ. И Вандън, гаджето му.
– О, значи онова нещо там е маце? – учудва се Прайс.
– Иди да хвърлиш едно око, Бейтмън. Я да видим дали ще отгатна. От Ийст Вилидж са, нали?
– Престани, Прайс – кокетничи тя и отваря бутилки бира. – Защо не? Вандън учи в "Камдън", а Сташ живее в Сохо, какво толкова.
Измъквам се от кухнята, минавам покрай гостната, където масата е вече подредена и восъчните свещи от "Зона" горят в сребърните свещници от "Фортуноф", и влизам в хола. Не мога да определя в какво е облечен Сташ, защото е изцяло в черно. Вандън има зелени кичури в косата си. Зяпа някакъв хевиметъл видеоклип по Ем Ти Ви и пуши цигара.
– Хмхм – прокашлям се аз.
Вандън поглежда към мен едва-едва, струва ми се, че е дрогирана до козирката. Сташ не помръдва.
– Здрасти. Аз съм Пат Бейтмън.
Протягам ръка, забелязвам отражението си в огледалото отсреща и се усмихвам на добрия си външен вид.
Тя поема ръката ми, без да продума. Сташ пък почва да си мирише пръстите.
Зарязвам ги и се връщам в кухнята.
– Разкарай я оттам! – беснее Прайс. – Гледа като откачена това Ем Ти Ви, а аз искам да видя предаването на Макнийл и Лерър.