Дали Кортни ще ме харесва по-малко, ако Луис е мъртъв? Този въпрос, на който няма ясен отговор, гложди съзнанието ми, докато, без да бързам, прекосявам ресторанта. Махвам с ръка на един тип, който сякаш прилича на Винсънт Морисън, и на още един, за него пък съм сигурен, че само прилича на Том Нюмън. Ще прекарва ли Кортни повече време с мен (времето, което сега отделя за Луис), ако той е извън играта, ако вече не е алтернатива, ако е мъртъв, да речем? Ако някой убие Луис, това дали ще я разстрои? Ще мога ли истински да я утеша, без да ѝ се изсмея в лицето и злобата ѝ, двойно по-голяма от моята да се стовари върху ми, проваляйки всичко? А може би я възбужда това, че се среща с мен зад гърба му, или харесва тялото ми, моя голям член? Защо тогава искам да ѝ угодя? Ако тя ме харесва само заради мускулите и оная ми работа, значи е най-обикновена курва. Най-долна курва, но с превъзходно, почти съвършено тяло, което засенчва всякакви други недостатъци, с изключение на лошия дъх в устата и жълтите зъби, които по принцип са непреодолими пречки. Няма ли да проваля работата, ако удуша Луис? Ако се оженя за Ивлин, ще успее ли тя да ме накара да ѝ накупя нейните любими рокли, сътворени от Лакроа, преди да е приключил разводът ни? Дали южноафриканските колониалисти и подкрепяните от Съветите чернокожи партизани вече сключиха мир в Намибия? А ще бъде ли светът по-сигурен и по-спокоен, ако Луис бъде насечен на парчета? Моят свят – може би, тогава защо не? Друга възможност... наистина няма. Твърде късно е да си задавам тези въпроси, защото вече съм в мъжката тоалетна и се оглеждам в огледалото – прекрасен тен и идеална подстрижка; оголвам зъбите си, които са абсолютно равни бели и лъскави. Намигам на своето отражение, поемам си дълбоко дъх, надявам кожени ръкавици "Армани" и тръгвам към кабината, в която е Луис. В тоалетната няма други хора. Всички кабини са празни и с разтворени врати с изключение на последната. Вратата ѝ не е заключена, и само леко притворена. Вътре Луис си подсвирква нещо от "Клетниците" и с приближаването ми свирнята му става все по-силна, чак дразнеща.
Той е прав в кабината, с гръб към мен, облечен в кашмирен блейзер, плисирани вълнени панталони, памучни копринена бяла риза, и пикае. Разбирам, че усеща раздвижване зад гърба си, защото видимо се стяга, а плющящата в клозетната чиния струя урина изведнъж секва. Тежкото ми дишане заглушава всички останали звуци, полезрението ми леко се замъглява по края, бавно вдигам ръце и ги плъзвам по яката на кашмирения блейзер и бялата риза, пръстите ми обгръщат врата му, палците ми се събирай на тила, а показалците ми се срещат точно над адамовата му ябълка. Започвам да ги стягам, но има достатъчно място за да може Луис да се извърне – бавно, бавно, – да застане с лице към мен, едната му ръка лежи върху копринената блуза с поло-яка, другата я вдига нагоре. Премигва няколко пъти с клепачи, после очите му се разширяват така, как то ми се иска. Искам да видя как се сгърчва лицето му, как става мораво, искам да знае кой го убива. Ще ми се моето лице да е последното нещо, което ще види Луис, преди ди умре, ще ми се да му изкрещя: "Чукам Кортни. Чуваш ли? Чукам твоята Кортни. Хахаха!", и това да са последните думи, последните звуци, които да чуе, преди собствените му хрипове и пукотът на трахеята му да заглушат всичко. Луис се е втренчил в мен и аз стягам мускулите на ръцете си, за да са готови за борба, каквато, за мое най-голямо разочарование, не започва.
Вместо да се съпротивлява, той поглежда надолу към китките ми, за миг се поколебава, сякаш не може да реши какво да прави, после навежда глава и... целува лявата ми китка, а когато отново вдига очи към мен, някак срамежливо лицето му изразява... любов и почти никакъв страх.
Вдига дясната си ръка и ме погалва по лицето. Стоя като закован с протегнати напред ръце и сключени около врата пръсти.
– Божичко, Патрик – прошепва Луис. – Защо тук?
Пръстите му си играят с косата ми. Обръщам се настрани, на стената на кабината някой е издраскал надпис:
" Едуин прави разкошни минети". Застинал в това положение, зяпам разкривените букви и рамката около тях, сякаш в нея е скрит отговор или някаква истина. Едуин? Кой е Едуин? Тръсвам глава, за да се отърва от тези мисли, и отново се обръщам към Луис, на чието лице е цъфнала ужасна любвеобилна усмивка. Опитвам се да го стисна по-здраво, чак лицето ми се изкривява от напрежение, но не мога да го направя, пръстите не ми се подчиняват,ръцете ми – също, стоят смешно опънати напред, без да има защо.
– Забелязах, че ме бройкаш – задъхано казва той. – Забелязах възбуденото ти тяло.
Опитва се да ме целуне по устните, но аз отстъпвам назад и се блъсвам във вратата на кабината, като така неволно я затварям. Свалям ръцете си от врата му, но той веднага ги хваща и пак ги поставя там. Пак ги свалям и се чудя какво да правя по-нататък, засега не помръдвам.
– Ни бъди... срамежлив – шепне ми той.
Поемам дълбоко дъх, затварям очи и броя до десет, отварям ти ги и безпомощно се опитвам отново да вдигна ръце и да го удуша тоя Луис, но те стоят увиснали надолу, сякаш към тях са вързани огромни тежести, които не мога да повдигна.
– Да знаеш само откога мечтая за този момент... – въздиша той треперещ и ме гали по раменете. – Още от онази Коледа в "Аризона 206". Помниш ли, ти беше с вратовръзка "Армани" на червени райета.
За пръв път забелязвам, че панталоните му все още са разкопчани, съвсем спокойно се обръщам, излизам от кабината бината и заставам до един от умивалниците, за да си измия ръцете, но ръкавиците все още са на тях, а не ми се ще да ги свалям. Тоалетната на "Йейл Клуб" изведнъж става най-студеното помещение във Вселената и без да искам, потрепервам. Луис се домъква след мен, докосва сакото ми и се подпира на мивката до мен.
– Аз също – проговаря той с тих, педерастки глас и когато бавно обръщам глава, за да го погледна, добавя – ...те желая.
Изскачам побеснял от кенефа и на вратата се блъсвам в Брустър Уипъл. Усмихвам се на салонния управител раздрусвам му ръката и хуквам към един асансьор, чиито врати вече се затварят, и, естествено, не успявам да се вмъкна, започвам да псувам на глас и да блъскам по вратите. Бързо-бързо се успокоявам и забелязвам управителя да разговаря с някакъв келнер, и двамата ме гледат учудено, та пооправям сакото си, усмихвам им се притеснено и им махвам с ръка. Към мен се приближава Луис, съвсем спокоен, усмихнат и зачервен, а не мога да направя нищо за да го спра. Застава до мен и мълчи.
– Какво... има? – изсъсквам му накрая.
– Къде отиваш? – прошепва той смутено.
– Ами... трябва да... – Заеквам, въртя очи насам-натам из препълнения ресторант, накрая поглеждам изопнатото му от очакване лице. – Трябва да върна едни видеокасети.
Блъскам с цяла ръка копчето на асансьора, но той не идва, изгубвам търпение и отцепвам обратно към масата, на която седяхме с Ван Патън и Макдърмот.
– Патрик! – извиква той след мен.
Обръщам се нервно.
– Какво искаш?
Без глас, само с устни и жестове, той ми казва:
– Ще ти се обадя.
На лицето му цъфти заговорническа усмивка, която сякаш трябва да ме увери, че "моята тайна" е на сигурни място при него и няма страшно. "Олеле, майко!" – едва не извиквам, видимо разтърсен. Сривам се на стола си напълно сразен, все още с ръкавици на ръцете, и удрям на екс разводненото от леда "Джей енд Би". Едва съм седнал, и Ван Патън веднага ме зачесва.
– Ей, Бейтмън, я кажи как се носят игли и щипки на вратовръзките.
– Въпреки че иглите и щипките на вратовръзката не са задължителни за бизнесмена, все пак те добавят чистота към стила и правят добро впечатление. Но аксесоарът не трябва да доминира над вратовръзката. Най-добре е да се използва обикновена златна игла или малък клипс, които се поставят в долния край на вратовръзката, наклонени под ъгъл от четирийсет и пет градуса.
Убиване на куче
Кортни ми се обажда по телефона, за да ми каже, че се е натъпкала с елавил и не може да вечеря с мен в "Жеравите", новия ресторант на Кити Оутс Сандърс в Греймърси Парк, в който Джийн, секретарката ми, е запазила маси за двама ни още преди седмица. Въпреки че заведението бе оценено като отлично от списание "Ню Йорк" и от "Нейшън", не се оплаквам и не настоявам Кортни да промени намерението си, защото имам да прегледам още две папки, а ме чака и "Шоуто на Пати Уинтърс", което записах тази сутрин. В него цял час говориха за жените с мастектомия, което не можех да понеса в седем и половина сутринта на закуска преди работа, но след изминалия ден – климатикът в служебния ми кабинет се развали, обядвах със скучния Кънингъм в "Одеон", китайците от химическото чистене пак не успяха да махнат петната от кръв от друго сако "Сопрани", върнах четири просрочени видеокасети, които ми струваха цяло състояние, чаках двайсет минути за "Стеърмастър" в спортния клуб – съм вече напълно претръпнал, така че съм готов да изгледам и тази тъпотии. Въпреки че следобед спортувах в клуба близо два часа, у дома в хола правя още две хиляди коремни преси и трийсет минути скачам на въже, докато уредбата "Вурлицер" върти отново и отново парчето The lion sleеps tonight. После се обличам, за да купя някои продукти от "Д'Агостино". Обувам сини джинси "Армани", обличам бяла блуза с поло-яка, спортно сако "Армани", приглаждам косата си назад с гел "Томпсън"; тъй като навън ръми, слагам непромокаеми черни обувки "Маноло Блахник" с връзки; пъхам три ножа и два пистолета в черно кожено куфарче (за три хиляди и двеста долара) от "Луи Вюитон" хладно е и за да не си разваля маникюра, надявам чифт ръкавици"Армани" от еленова кожа. Накрая навличам черен кожен шлифер "Джанфранко Фере", който струва четири хиляди долара. Въпреки че магазинът е на две крачки от апартамента ми, взимам си и компакдисковия уокмен, в който още стои разширената версия на Wanted dead or iriive на Джон Бон Джоуви. От стойката за чадъри в антрето до входната врата грабвам един шарен чадър с дървена дръжка от "Бергдорф Гудмън", купен за триста долара при разпродажба, и излизам.