– Слушай – сграбчвам я за раменете, – хайде да се чупим.
– О, Патрик – въздъхва тя, – не мога да изчезна простотака. Не ти ли е приятно тук?
– Защо да не можеш? Толкова ли е неразумно? Достатъчно си стояла с гостите.
– Но, Патрик, това е моят коледен купон – вайка се тя. – Освен това елфите всеки момент ще запеят "О, Таненбаум".
– Хайде, Ивлин. Да се махаме – увещавам я и усещам,
че всеки момент може да изпадна в истерия, скован съм от
паника, страхувам се, че ей сега в кухнята ще влезе Пол Оуен или, още по-лошо, Маркъс Халбърстам. – Искам да те откъсна от всичко това.
– От кое това? – пита ме тя с присвити очи. – Не ти хареса салатата "Уолдорф", нали?
–Искам да те отведа далеч от това – истерично размахвам ръце, – от сушито, от елфите... от всичките тези глупости.
В кухнята влиза един елф и оставя на масата поднос с мръсни чинии. Над него през отворената врата забелязвам Пол Оуен, навел глава към Мередит, която крещи нещо в ухото му, опитвайки се да надвика коледната музика. Той ми кима и оглежда навалицата. Отнякъде се появява и Кортни, тогава сграбчвам Ивлин за раменете и я придърпам още по-близо.
– Суши? Елфи? Патрик, озадачаваш ме – хленчи тя.
– И това не ми харесва.
– Хайде да тръгваме. – Стисвам грубо ръцете ѝ и я изблъсквам към задния вход. – Поне веднъж прояви решителност. Чуваш ли, Ивлин, бъди решителна поне веднъж в живота си.
Тя спира и се дръпва назад, обмисля предложението ми с усмивка , но все още не се решава да тръгне.
– Хайде де... – настоявам. – Нека това да е коледният ми подарък за теб.
– О, не, вече ходих в "Брукс Брадърс" и...
– Стига. Хайде, заради мен – прекъсвам я и в отчаянието си да я склоня, целувам леко устните ѝ и се усмихвам.
– Госпожо Бейтмън?
– О, Патрик – въздъхва тя размекната. – А кой ще разчисти тук?
– Джуджетата за какво са?
– Да, но кой ще ги наблюдава?
– Ами някой от елфите. Ей онзи например, направи го старши. И да изчезваме.
Задърпвам я към задния вход, обувките ѝ скърцат от триенето по мраморната мозайка.
Излизаме навън и тръгваме по алеята край къщата, на ъгъла спирам и оглеждам дали някой не излиза от главния вход. Втурваме се към лимузините, една от които трябва да е на Оуен, но за да не се усъмни Ивлин, отвеждам я до най-близката, отварям вратата и я набутвам вътре.
– Патрик! – изпищява тя доволна. – Вършим щуротии. Божичко, и лимузина...
Затварям вратата, без да я доизслушам, заобикалям колата и почуквам на стъклото на шофьора. Той го смъква.
– Здрасти – подавам му ръка. – Пат Бейтмън, приятно ми ми е.
С незапалена пура в устата той не казва нищо, поглежда първо подадената ръка, после лицето ми и накрая – темето ми.
– Казвам се Пат Бейтмън – повтарям му. – Какво има?
Той продължава да ми се пули насреща. Инстинктивно посягам да оправя косата си – сигурно съм разрошен, мисля си – и с ужас напипвам хартиени рога на главата си. Цели два чифта проклети хартиени рога на елен върху простата ми тиква!
– Уф, мамка му! – изпъшквам, смъквам ги, смачквам ги на топка, хвърлям хартиеното кълбо на земята и пак се обръщам към шофьора.
– И така. Пат Бейтмън – представям се за трети път и приглаждам косата си назад с ръка.
– Ъъъ, да. Сид – измънква той.
– Слушай, Сид, господин Оуен каза, че можем да ползваме тази кола, та...
Спирам насред изречението, дъхът ми се носи на бели облачета в мразовитата нощ.
– А кой е господин Оуен? – пита Сид.
– Как кой? Пол Оуен бе, не го ли познаваш? Твоят клиент.
– Не. Тази кола е наета от господин Баркър – отвръща той. – Обаче рогцата си ги биваше.
– Мамка му и късмет!
Заобикалям на бегом колата, за да измъкна Ивлин, преди да е станало късно, но се оказва, че вече е. Щом отварям вратата, главата ѝ щръква отвътре, ухилена до уши.
– Патрик, скъпи, разкошно е. Шампанско... – тя вдига бутилка "Кристал" в едната си ръка, а в другата държи кутия със сладкиши – ...и еклерчета.
Хващам я за ръката и я измъквам навън. Измърморвам някакво извинение под носа си:
– Сбъркахме колите, но еклерите можеш да ги вземеш, късмет са ти.
Приближаваме следващата лимузина. Отварям вратата и помагам на Ивлин да се качи. После отивам отпред и почуквам на стъклото на шофьора. Той сваля стъклото. Изглежда досущ като предишния шофьор.
– Здрасти. Пат Бейтмън – представям се и му подавам ръка.
– О, здравей. Доналд Тръмп. Жена ми Ивана е отзад – от- връща той саркастично и поема ръката ми.
– Ей, не се занасяй – предупреждавам го. – Слушай, господин Оуен ми каза, че мога да ползвам колата му. Aз... мамка му! ... Аз съм Маркъс.
– Току-що каза, че името ти е Пат.
– Абе обърках се – казвам съвсем сериозно. – Не се казвам Пат. Името ми е Маркъс. Маркъс Халбърстам.
– Сигурен ли си?
– Слушай, господин Оуен ми каза, че мога да взема колата за през нощта, така че... давай да вървим, става ли?
– Мисля, че преди това трябва да попитам лично господин Оуен.
Проклет шофьор – разиграва ме и това му прани удоволствие.
– Не, почакай! Чуй ме, аз... няма значение – усмихвам се на себе си. – Господин Оуен в момента е в много, ама в много лошо настроение.
– Това не е разрешено – заявява шофьорът, без да ме погледне в очите. – Абсолютно незаконно е. Няма начин, приятел. Откажи се.
– О, хайде, не ми ги пробутвай тия.
– Ама няма майтап, това е напълно против правилата на фирмата.
– Абе я го заеби правилника.
– Да го заеба ли? – пита той ухилен.
– Ти май не чуваш какво ти говоря. Господин Оуен каза, че няма проблем, можем да я вземем.
– Не, не става – поклаща той глава.
Млъквам за миг, изправям се, прокарвам ръка по лицето си, поемам дълбоко въздух и пак се навеждам към прозореца.
– Чуй ме сега... – Още веднъж поемам дъх. – Вътре се мотаят разни джуджета – посочвам с палец назад към къщата. – Всеки момент тия уроди ще запеят "О, Таненбаум"... – Поглеждам го изпитателно, очаквам съчувствие от него и в същото време се опитвам да изглеждам достатъчно уплашен. – Знаеш ли какъв ужас е това? Елфи някакви ще ми гъгнат песнички. Помисли само.
– Слушай, господин...
– Маркъс – напомням му.
– Маркъс-Баркъс, няма значение. Не желая да наруши правилника, и толкоз. Нищо не мога да направя. Такива са изискванията на фирмата. Аз ги спазвам точно.
И двамата замлъкваме. Въздъхвам, оглеждам се и се чудя дали да помъкна Ивлин към трета лимузина, или да се върнем в онази на Баркър – тъпото му копеле! Обаче не, мамицата му мръсна, искам колата на Оуен. В това време шофьорът въздъхва и се обажда:
– Щом джудженцата искат да пеят, нека пеят.
– Мамка му! – Изваждам портфейла си от кожа на газела и му подавам две банкноти по петдесет долара. – На ти стотачка.
– Две – поправя ме той.
– Този град е отвратителен – промърморвам, но му давам мангизите.
– Къде ще пожелаеш да те откарам? – пита оня, докато прибира парите и пали колата.
– "Клуб Чернобъл" – извиквам му и отварям задната врата.
– Нямаш проблем – провиква се и той.
Скачам отзад и затварям вратата точно в мига, в който лимузината потегля и се насочва към Ривърсайд Драйв. Ивлин седи мълчаливо до мен, а аз се опитвам да успокоя дишането си и бърша леденостудената пот по веждите ми с носна кърпичка "Армани". Обръщам се към нея и виждам, че всеки миг ще заплаче, устните ѝ треперят, засега без звук, без стон.
– Плашиш ме. Какво има? – питам я и наистина съм притеснен. – Нещо обърках ли? Салатата "Уолдорф" беше добра. Какво друго има?
– О,Патрик – въздъхва тя. – Прекрасно е. Не знам какво да кажа.
– Ами... и аз... не знам.
– Виж това. – Подава ми диамантена огърлица от "Тифани", подаръка на Оуен за Мередит. – Помогни ми да си я сложа, скъпи. Ти вече не си Сърдитко, нали?
– Уф, Ивлин – изпъшквам и ругая през зъби, а тя се обръща с гръб към мен, за да закача огърлицата на врата ѝ.
Лимузината се люшва и тя полита назад, пада върху мен, залива се от смях и ме целува по бузата.