Тоалетната в "Чернобъл" е една – обща за мъже и жени. Там има вече две други двойки, една е вътре в единствената кабина. Другата, като нас, нетърпелива чака да се освободи кабината. Момичето е с коприна блуза с презрамки, пола от копринен шифон и копринени обувки – всичко от "Ралф Лоран". Приятелят ѝ е облечен в костюм, шит при Уилям Фиораванти или Винсънт Николози, а може би при Скали, във всички случаи при някой жабар. И двамата държат чаши за шампанско, неговата е пълна, нейната – празна. В тоалетната е тихо, вратата е доста дебела и ограничава грохота на музиката само до глухия ритъм на барабаните, от кабината се чуват само шмъркане и лек кикот. Онзи пич потропва нетърпеливо с крак. Мацето с него само въздиша и от време на време отмята косата си назад с рязко движение на главата. По едно време поглежда към нас и прошепва нещо на приятеля си. Той кима мълчаливо и си тръгват.
– Слава богу – промърморвам на себе си, а пръстите ми си играят с малкото пакетче в джоба на панталона ми. Обръщам се към Ивлин. – Какво си се умълчала?
Мисля си за салатата "Уолдорф" – едва чуто отвръща тя. – Майната му.
Чува се изщракване, вратата на кабината се отваря и отвътре излиза млада двойка. Момчето е с двуреден вълнен костюм и копринена вратовръзка от "Живанши", момичето с копринена рокля "Джефри Бийн", позлатени обеци от "Стивън Дек Модерн" и обувки за танци "Шанел". Двамата уж тайно бършат носовете си, докато стоят пред огледалото. Точно когато с Ивлин понечваме да влезем в кабината, онези двамата, дето уж се бяха разкарали,
изведнъж се появяват и се опитват да минат преди нас.
– Прощавайте – препречвам им пътя с ръка. – Вие бяхте тук и си тръгнахте. Ние сме на ред сега.
– Хм, не, грешите – кротко казва онзи пич.
– Патрик – шепне Ивлин зад мен, – пусни ги... голяма работа.
– Не, чакай. Ние сме на ред – обяснявам ѝ.
– Да, но ние бяхме дошли преди вас.
– Вижте какво, не желая да се разправяме...
– Но го правите – прекъсва ме момичето нетърпеливо и все пак пак с усмивка.
– О, не! – промърморва Ивлин и наднича над рамото ми.
– Няма защо да се разправяме, ще го направим тук, и толкоз – нервно казва на приятеля си момичето, което иначе не бих изхвърлил от леглото си.
– Ама че кучка – мърморя си под носа и клатя недоволно глава.
– Вижте– обажда се момчето, – докато се препирахме, някой от нас можеше да мине.
– Точно така – отговарям му. – Ние.
– О, боже! – възкликва мацето и подпира ръце на кръста си, оглежда ни от глава до пети. – Да не повярва човек как ги пускат такива тук.
– Знаеш ли, че си само една курва – изсъсквам и не вярвам на ушите си, че го казвам. – Най-малкото се държиш като такава.
Ивлин смаяно ме стисва за ръката.
– Патрик!
Онзи вече си шмърка кокаина, загребва праха от кафяво мускалче, вдишва го през носа и, подпрян на вратата, се смее след всяка порция.
– Гаджето ти е абсолютна курветина – казвам му.
– Патрик – недоволства Ивлин. – Престани!
– Държи се курвенски – посочвам я аз с пръст.
– Патрик, извини се веднага! – нарежда ми Ивлин.
Пичът изпада в истеричен смях, отмята глава назад и шумно вдишва от кокаина, като притваря доволно очи.
– Боже мой! – възмущава се Ивлин. – Защо се смеете? Защо не я защитите?
– Че защо? – пита той и свива рамене, около ноздрите му е полепнал бял прашец. – Човекът е прав.
– Тръгвам си, Даниъл – заявява гаджето му, готово да ревне с глас. – Не мога да търпя това. И теб не мога да понасям. И тия двамата не мога да понасям. Предупредих те вече веднъж.
– Както искаш – отвръща ѝ той. – Разкарай се. Вземи си такси. Дреме ми на оная работа.
– Патрик, какви ги вършиш? – пита ме Ивлин и се отдръпва от мен. – Направо ужасно! – Поглежда нагоре към флуоресцентните крушки. – И това ми било осветление. Махам се, да знаеш!
Но не помръдва.
– Тръгвам си, Даниъл. Чуваш ли какво ти казвам? – хленчи онази.
– Добре де, разбрах. Изчезвай! – сопва ѝ се Даниъл, който разглежда носа си в огледалото и махва с ръка.
– Вземи си такси, нали ти казах.
– Ще използвам кабината – обявявам без заобикалки. – Имате ли нещо против?
– Нима ли да защитите приятелката си? – обръща се Ивлин към Даниъл.
– О, стига, моля ви, какво да направя? – отговаря Даниъл на отражението ѝ в огледалото, докато си бърше носа.
– Платих ѝ вечерята. Запознах я с Ричард Маркс. Какво иска още?
– Да му спукаш гьона на този!
" Курвата" посочва мен.
– О, мила моя – поклащам тъжно глава, – ако знаеш само как ще ти нашаря задника със закачалката.
– Сбогом, Даниъл – казва тя и прави драматична пауза.
– Махам се оттук.
– Още по-добре – отвръща той и вдига мускалчето. – Всичкото остава за мен.
– И хич не се опитвай да ми се обаждаш! – изкрещява тя и отваря вратата. – Телефонният ми секретар е включен и чувам кой ме търси, да ти е ясно!
– Патрик – Ивлин все още се сдържа, – ще те чакам навън.
– Показвам глава през отворената врата на кабината, поглеждам нея, после мацето до входната врата.
– И какво от това?
– Патрик, внимавай – предупреждава ме тя. – Не казвай нещо, за което после ще съжаляваш.
– Можеш да си вървиш. Върви си. Ако искаш, вземи лимузината.
– Патрик...
– Изчезвай! – разкрещявам се. – Сърдитко иска да изчезнеш!
Затръшвам вратата на кабината, изваждам пликчето, гребвам от праха с платинената си кредитна карта "Американ Експрес" и я поднасям към ноздрите си. Между две шмъркания чувам как, преди да си тръгне, Ивлин се оплаква на другото момиче.
– Представяш ли си, накара ме да си напусна коледния купон у дома! Моя коледен купон!
А онази ѝ отвръща:
– Ама че живот!
Избухвам в смях и трясвам главата си в стената на кабината. Чувам, че Даниъл шмръква допълнително кокаин, дооправя се и излиза. Оставям си малко от моя и надничам над вратата на кабината да не би случайно Ивлин да е останала и виновно да хапе устни отвън, но не, няма я и тогава си представям, че Ивлин и гаджето на Даниъл са се награбили някъде си на някакво легло и онази разтваря краката на Ивлин, която е застанала на четири крака, и лиже ануса ѝ, бърка в путката ѝ, тази мисъл ме зашеметява, излизам от кенефа с ерекция и с неудържимото желание да сваля някоя мацка.
Но вече е късно, в бара посетителите са съвсем други – пълно е с пънкари, чернокожи, пичовете от Уолстрийт са пооредели, повечето гаджета са надути богаташки щерки. Друга е и музиката. Вместо Белинда Карлайл с I feel free са пуснали някакъв чернокож рападжия и ако не ме лъже слухът, май пее за лайна, задници и патки. Присламчвам се към две надути кокони, издокарани оскъдни роклички от "Бетси Джонсън". Одървил съм се целият и подхващам разговор с тях с някакво изречение от типа: "Готина музика, а? Не сме ли се виждал в "Саломон Брадърс"?" Едната от тях ми се ухилва и ме отрязва.
– Заминавай си на Уолстрийт.
Другата, с обицата на носа, добавя:
– Юпи смотано.
И ми казват това, въпреки че в тъмния клуб костюмът ми изглежда черен, а вратовръзката ми – шарена копринена "Армани" – е разхлабена.
– Ей – скръцвам им със зъби, – може да си мислите, че съм едно отвратително юпи, но всъщност не сте прави.
С тях на масата седят двама чернокожи с изтъркани сини джинси, тениски и черни якета. Единият е с огледални очила, на другия главата е бръсната. И двамата ме гледат на кръв. Изкривявам глава като рапър.
– Ей – викам им и си отпивам от шампанското, – свежарка съм, върхът съм!
За да го докажа, приближавам до един чернокож, застанал малко встрани, и му извиквам:
– Много здраве на шамана! – Вдигам ръка с отворена длан в очакване да се шляпнем за поздрав, но чернилката само ме гледа подозрително и не помръдва. – Ммм, пардон. .. на там-тама.
Негърът ме подминава и поклаща глава. Поглеждам към мацките. И те клатят глави – ясен знак да си обирам крушите. Обръщам се към една красавица, която танцува сама до колоната, допивам си шампанското и отивам до нея. Питам я за телефонния ѝ номер. Тя ми се усмихва. Завеса.