"При Нел"
Полунощ е. Седим в едно от сепаретата в "При Нел" с Крейг Макдърмот и Алекс Тейлър (който току-що заспа на масата). С нас са три фотомодела от "Елит" – Либи, Дейзи и Карън. Почти е лято, средата на май, но клубът има климатична инсталация и вътре е хладно, малък оркестър забива лек джаз в полупразното заведение. На тавана се въртят вентилатори, отвън на дъжда чака тълпа мераклии. Либи е русокоса, носи черни вечерни обувки "Ив Сен Лоран" с високи токове и с много остри върхове. Дейзи е с по-светла коса, обувките ѝ са от черен сатен, а чорапогащникът на сребърни точици е от "Бетси Джонсън". Косата на Карън е платиненоруса, обута е в кожени ботуши със заострени върхове и обърната като маншет вълнена подплата – изработка на Карл Лагерфелд за "Шанел".И трите са с оскъдни плетени роклички от черна вълна на "Джорджо ди Сантанджело", пият шампанско с боровинков сок и кайсиева ракия, пушат германски цигари, срещу което не възроптавам, въпреки че по мое мнение заведението само ще спечели, ако има отделен салон за непушачи. Две от тях са с тъмни очила "Джорджо Армани". Либи още може да се оправи с часовата разлика след пътуването със самолет. От трите бих се навил да чукам само Дейзи. Днес след среща с адвоката си заради някакво фалшиво обвинение в изнасилване получих нервен пристъп в "Дийн енд Делука", който преодолях с физически упражнения в "Ексклузив". След това се срещнахме с фотомоделите в хотел "Тръмп Плаза", където пийнахме по едно-две. Сетне гледахме някакъв френски филм, от който не разбрах абсолютно нищо, но въпреки това ми хареса. Вечеряхме в ресторант за суши, недалеч от "Линкълн Ceнтър" и продължихме в апаратамента на бившо гадже на една от манекенките в Челси. Предната нощ сънувах сън, осветен ярко като от прожектори в студио за порнофилм. В него чуках момичета от картон. В "Шоуто на Пати Уинтърс" тази утрин разговаряха за аеробика.
Облечен съм във вълнен костюм и широки панталони на "Лучано Сопрани", памучна риза "Брукс Брадърс" и копринена вратовръзка "Армани". Макдърмот е с онзи вълнен костюм от "Лубиам", памучна риза "Ралф Лоран" копринена вратовръзка "Кристиан Диор". Подготвя се да хвърля ези-тура кой от нас да слезе долу за боливийски бял прах, защото никой не иска да остане в сепарето с момичетата. Ако първоначално сме имали намерение да ги чукаме, то сега съвсем не ни е до това, защото с тях дори не може да се разговаря, просто няма какво да кажат. Знаех си, че от тези мацки не може да се очаква много, и все пак човек се чувства неловко. Тейлър седи изправен, но е със затворени очи и полуотворена уста. Първоначално с Магдърмот мислехме, че така изразява протеста си срещу словесното безсилие на девойките, ала сега изглежда, че наистина се е натряскал до козирката (хвана го след трите сакета в суши-ресторанта). Никое от момичетата обаче не обръща внимание, освен може би Либи, която седи до него, но и за нея това е много, ама много съмнително.
– Ези, ези, ези – мърморя си полугласно.
Макдърмот подхвърля с палец монета от двайсет и пет цента.
– Тура, тура, тура – припява той и захлупва с ръка монетата, когато пада върху салфетката му.
– Ези, ези, ези – съскам аз срещу захлупената длан като магьосник.
Той повдига ръката си.
– Тура – заявява тържествено.
Съзерцавам дълго-дълго монетата и накрая приплаквам.
– Хайде да опитаме пак.
– Чао – надига се той, оглежда мацките, после се обръща към мен с наставнически тон. – Да не забравиш. Поръчай ми още едно мартини. С водка "Абсолют". Двойно. Без маслинка.
– Не се бави! – извиквам след него, той ми махва за поздрав, преди да се изгуби надолу по стълбите. – Ама че скапаняк!
Обръщам се към масата. Зад нашето сепаре са седнали някакви гаджета – европейски боклуци, които приличат на бразилски травестити – и пищят в хор. Я да видим... В събота имам среща с Джеф Хардинг и Ленард Дейвис. В неделя трябва да взема под наем касетите с Рамбо. Новият цикъл на живота се завърта отначало в понеделник. Доста време зяпам трите манекенки, преди да кажа нещо. Забелязвам, че някой е поръчал нарязана папая и чиния с аспержи, но и двете блюда стоят непокътнати. Дейзи крадешком ми хвърля поглед, свива устни и издухва дима от цигарата си право срещу лицето ми. Димът обгръща главата ми, но очите ми остават незасегнати, скрити зад очилата "Оливър Пийпълс" с рамка от червено дърво, които за цялата вечер съм свалил само един или два пъти. А Либи, онази с часовата разлика, се опитва да разбере как се разгръща салфетката ѝ. Колкото и да ми е чудно, раздразнението ми не е голямо, защото нещата можеха да са и по-лоши. Ако например тия трите бяха англичанки и пиехме... чай.
– Та значи така! – започвам и плясвам с ръце, за да привлека вниманието им. – Днес беше топличко. Нали?
– Къде отиде Грег? – пита Либи, забелязала едва сега, че Макдърмот го няма.
– Ами знаеш ли, долу го чака Горбачов – обяснявам ѝ най-сериозно. – Макдърмот, или както ти му викаш Грег, ще подпише с него договор за мир между Съединените щати и Русия. – Спирам за миг да видя реакцията ѝ, после добавям: – Макдърмот е горещ привърженик на гласността, така да знаеш.
– Е... да – отвръща тя с невъзможно безизразен глас. – Но той ми каза, че се занимава с корпоративни сливания и... подводен риболов.
Поглеждам Тейлър, който си спинка кротко. Опъвам и пускам тирантите му да изплющят върху гърдите му, но реакция няма, той дори не помръдва.
– Това не те притеснява, нали? – питам Либи.
– Не – повдига тя рамене. – Хич даже.
– Горбачов не е долу – внезапно се обажда Карън.
– Будалкаш ли ни? – пита с усмивка Дейзи.
" Ами сега?", мисля си.
– Да. Карън е права. Горбачов не е долу. Той е в "Тунела". Извинете. Сервитьорката! – Пресягам се към минаваща крий нас келнерка в тъмносиня дантелена рокля "Бил Баас" с копринена панделка. – Донесете ми едно "Джей енд Би" с лед и касапски нож от кухнята. За вас, сладурчета?
И трите мълчат като риби. Келнерката се е втренчва в Тейлър. Поглеждам ту Тейлър, ту нея. Накрая не се сдържам.
– За него едно сорбе с грейпфрут и, да речем, малък скоч за разсънване.
Тя не откъсва очи от Тейлър.
– Ехей, сладур! – размахвам ръка пред очите ѝ. – "Джей енд Би"! С ледче! – опитвам се да надвикам джазбанда, койтo е по средата на прекрасно изпълнение на Take five.
– Най-после тя кимва, че е разбрала поръчката.
– А, и за тях – посочвам трите мацки, – донесете им от това, което пият. Джинджифилова бира? Сайдер?
– Не, шампанско – намесва се Либи, посочва чашите и се обръща към Карън. – Нали така?
– Като че ли да – отвръща Карън.
– С кайсиева ракия – подсеща я Дейзи.
Значи шампанско – повтарям на келнерката – с... ммм кайсиева ракия. Това е.
Тя кимва, записва си нещо и тръгва, а аз с интерес разглеждам задника ѝ, докато се отдалечава. После внимателно се вглеждам в трите мацки на масата, изучавам ги една по една с надеждата да открия някакъв издайнически знак, някой жест, който да наруши роботизираните им действия, но явно това са си само мои благопожелания, та затуй пак плясвам с ръце и поемам дълбоко дъх.
– Ама наистина голяма жега беше днес. Нали така?
– Имам нужда от ново кожено палто – въздъхва Либи, загледана в чашата си.
– Дълго или късо? – интересува се Дейзи със също толкова равен глас.
– С шал-яка? – подпитва Карън.
– Или дълго, или... – Либи млъква и мисли усилено цяла минута. – Видях едно късо с пухкава яка...
– Но от норка, нали? – пита Дейзи. – Сигурно о от норка.
– О, да. От норка – въздъхва Либи.
– Ей, Тейлър – прошепвам и го сръгвам. – Събуди се. Тези проговориха. Ще изпуснеш голям майтап.
– Но какво точно беше? – упорства Карън.
– Някои палта от норка не ви ли се струват прекалено пухести? – пита Дейзи.