– Някои норки са много пухести – съгласява се Либи.
– Сега се търсят най-вече сребърни лисици – пpомърморва Дейзи.
– Да, и бежовото е на мода – добавя Либи.
– Кои кожи са в такъв цвят? – пита някоя от трите
– Рис. Чинчила. Сибирска белка. Бобър...
– Ало? – събужда се Тейлър и мига на парцали. – Тук съм.
– Спинкай, спинкай – съветвам го.
– Къде е господин Макдърмот? – протяга се той.
– Отиде долу да търси кокаин.
– Сребърната лисица е много на мода сега – заявява една от хубавиците.
– Енот. Пор. Катерица. Воден плъх. Монголска овца.
– Абе да не би да сънувам? – пита ме Тейлър. Или наистина говорят.
– Е, водят нещо като разговор – намигвам му. – Шишт Слушай. Вдъхновяващо е.
В ресторанта тази вечер Макдърмот съвсем се бе отчаял от тях и ги попита дали знаят името на някоя от деветте планети. Либи и Карън се сетиха за Луната. Дейзи не много уверено назова... Комета. Тя си мислеше, че това е име на планета. Изпаднали в умопомрачение и тримата – Макдърмот, Тейлър и аз – я уверихме, че е точно така.
– Е, сега не е проблем да намериш хубаво кожено палто – отбелязва Дейзи. – След като повече моделиери на конфекция се захванаха с кожени облекла, разнообразието е голямо, защото всеки избира различни кожи в стремежа си колекцията му да се отличава от другите.
– Ууу, чак страх да те хване – потреперва Карън.
– Не се плаши – успокоява я Дейзи. – Кожите са само аксесoap. Не трябва да те стряскат.
– Но луксозен аксесоар – отбелязва Либи.
И аз се включвам в разговора.
– Абе случайно някоя от вас да е използвала девет сантиметров "Узи-ТЕК"? Това е автоматичен пищов. Не сте ли? Много е удобен, защото на този модел дулото е с нарез отпред за завиване на заглушител или удължител – уведомявам ги и поклащам глава.
– Кожите не трябва да ни плашат – повтаря Тейлър и се обръща към мен. – Постепенно изкопавам тук невероятни познания.
– Аксесоар, но луксозен – отново подчертава Либи.
Появява се келнерката и слага на масата питиетата, а с тях и сорбе с грейпфрут. Тейлър гледа купичката подозрително и заявява:
– Аз такова не съм поръчвал.
– Поръча, поръча – убеждавам го. – Насън си го поръча.Честна дума.
– Не е вярно – промърморва той с известно съмнение в гласа.
– Добре де, аз ще го хапна. Ти слушай и попивай – съветвам го и потропвам по масата с пръсти.
– Карл Лагерфелд постави началото – подмята Либи.
– Така ли? – пита Карън.
– Ами да, с колекцията "Фенди" – заявява Дейзи и пали цигара.
– Страшно си падам по монголската овца в комбинация с къртица или... – Карън спира и се разсмива – ...или черно кожено яке с подплата от ангорска вълна.
– Какво ти е мнението за Джефри Бийн? – пита Дейзи.
Карън се замисля.
– Абе белите сатенени яки... горе-долу стават.
– Обаче с тибетска вълна прави страхотни неща – намесва се Либи.
– А Каролина Ерера? – подхвърля Карън.
– Не, не, прекалено пухести ги прави – върти глава Дейзи.
– Някак ученически изглеждат – съгласява се Либи.
– Ама най-хубавите кожи от руски рис има Джеймс Галанос – отсича Дейзи.
– Не забравяйте Арнолд Скази. С хермелина – подсеща ги Либи. – Ммм, умирам за тях.
– Айде бе, наистина ли? – ухилвам ѝ се накриво. – Чак пък да умреш?
– Честно, умирам – заявява тя, за първи път толкова убедена тази вечер.
– Едно палтенце на Джефри Бийн ще те отвори много, Тейлър – майтапя се и стоварвам ръка върху рамото му, но той отново е заспал и шегата ми отива на вятъра.
Свалям ръката си с въздишка.
– Но това е Майлс...
Карън наднича към съседното сепаре, където се е раз- положила застаряваща горила с подкастрена посивяла коса и с единайсетгодишно бебче, сгушено в скута му.
Либи се обръща, за да се увери с очите си.
– Мислех, че снима онзи филм за Виетнам във Филаделфия.
– Не! На Филипините – поправя я Карън. – Никаква Филаделфия.
– Да де, нещо такова беше – съгласява се Либи. – Ти сигурна ли си?
– Всъщност той го завърши – продължава Карън, но си личи, чене е убедена в думите си. – Дори мисля, че филмът излезе по екраните... Всъщност май излезе още миналата година, не знам.
Двете гледат унило към съседното сепаре, но когато обръщат глави и виждат хъркащия Тейлър, Карън пита Либи:
– Дали да не идем да му кажем здрасти?
Либи кимва бавно и се изправя.
– Извинете ни.
И отиват. Дейзи остава и отпива от шампанското на Карън.Представям си я гола, убита, бели червейчета ровичкат из нея, щъкат по корема ѝ, циците ѝ са почернели от гасени в тях фасове и Либи изяжда трупа ѝ. Леко се покашлям.
– Та днес щях да пукна от тази жега.
– Да, наистина – съгласява се тя.
– Питай ме нещо! – предлагам, обзет от внезапен ентусиазъм.
Тя дръпва от цигарата си и изпуска дима.
– Добре тогава, какво работиш?
– Ти как мислиш?
– Фотомодел? Или актьор?
– Не позна. Поласкан съм, но...
– Добре де, кажи.
– Ами занимавам се предимно с убийства и екзекуции. Зависи кога как.
– Харесва ли ти? – пита тя, не особено впечатлена.
– Мм, зависи... Защо?
Гребвам си от сорбето.
Ами защото повечето ми познати, които се занимават с корпоративни сливания и покупки на фирми, всъщност не си харесват професията.
– Такова нещо не съм казал – усмихвам ѝ се малко насила и допивам уискито си. – Няма значение. Забрави го.
– Сега ти ме питай нещо – предлага тя.
– Окей. Къде... – запъвам се объркан, но се окопитвам – прекарваш лятото?
– В Мейн – отговаря тя. – Питай ме нещо друго.
– Къде спортуваш?
– Имам си частен треньор. А ти?
– В "Ексклузив". Горен Уест Сайд.
– Сериозно? – Тя се усмихва, забелязва някой познат зад гърба ми, но гласът и изразът на лицето ѝ си остават безразлични. – Франческа. Божичко, тя е! Виж.
– Дейзи! И Патрик, старият мошеник! – възкликва Франческа. – Дейзи, как си попаднала в ръцете на този расов жребец Бейтмън?
Тя направо превзема сепарето, намъква се заедно с някакво русокосо маце, което не познавам. Франческа е с кадифена рокля "Сен Лоран Рив Гош", а непознатия с вълнена рокля "Джефри Бийн". И двете са се накичили с перли.
– Здравей, Франческа – поздравявам.
– Дейзи, няма да повярваш, Бен и Джери са тук. Страшно си падам по тях – избърборва тя нещо от този род, задъхано, на висок глас, за да надвика – и yспява – музиката на джазоркестъра. – Вие не си ли падате по Бен и Джери? – пита тя и се провиква към една келнерката. – Портокалов сок! Искам портокалов сок! Мамка му, персоналът тук отдавна е за смяна. Само да видя Нел. Веднага ще ѝ го кажа. – Погледът ѝ шари наоколо, най-накрая се спира на Дейзи. – Как съм в лицето? Бейтмън, Бен и Джери са тук. Не ме гледай като някой идиот. Няма нищо, бъзикам се. Обожавам Патрик, но... ей, Бейтмън, събуди се, Бен и Джери са тук.
Тя намига сладострастно и облизва и двете си устни. Франческа пише за "Венити Феър".
– Да, ама аз вече... – угрижено си поглеждам купичката – поръчах това сорбе от грейпфрут.
– Мамка му, Бейтмън, тук е Джагър. Мик. И Джери. Франческа не спира да приказва, но погледът ѝ непрестанно щъка из заведението. А пък тази Дейзи как веднъж поне не смени израза на лицето си.
– Ужасно юпи е той – обяснява Франческа на русокосата с нея, но очите ѝ попадат на сорбето ми и аз грижовно придърпвам купичката към себе си.
– О, да казвам. – Just another night, just another night with you[25] – запявам. – Знам го аз.
– Много си тънка, Дейзи, създаваш ми комплекси. Както и да е, това е Алисън Пуул, която също е стройна и ми създава комплекси. – Франческа потупва дланите ми, закрили купичката със сорбе, и си я придърпва пред себе си. Това са Дейзи Милтън и Патрик...
– Ние се познаваме – проговаря Алисън и ме гледа кръвнишки.
– Здрасти, Алисън. Пат Бейтмън, приятно ми е – казвам и подавам ръка.