Преследване в Манхатън
Във вторник вечерта съм на доста безлична, предълга вечеря в "Боули" и когато заявявам пред цялата маса "Слушайте, пичове, животът ми е истински ад", никой не ми обръща внимание и компанията (включваща Ричард Пери, Едуард Лампърт, Джон Констабъл, Крейг Макдърмот, Джим Крамър и Лукас Танър) продължава да спори за пренасочване на фондове, кои акции изглеждат най-перспективни за следващото десетилетие, за мацки, недвижимо имущество, злато, защо дългосрочните облигации сега са много опасни, кои са модните яки, за портфейли, как по-ефективно да се използва енергията, за нови физически упражнения, за "Столичная", за това как се впечатляват важни клечки, за живота въобще... Тук, в "Боули", май не мога да се контролирам – в едно помещение са събрани толкова много жертви, напоследък просто ги забелязвам навсякъде: на служебни заседания, в нощни клубове и ресторанти, в такситата и асансьорите, на опашка пред банкоматите и пред рафтовете с порнокасети, във "Вкуснотиите на Дейвис" и по Си Ен Ен, навсякъде, и всички си приличат по това, че са плячка. По време на вечерята съвсем се отнасям, изпадам в някакво шеметно състояние, което ме принуждава да се извиня още преди десерта и да отида в тоалетната, където шмръквам малко кокаин, после вземам вълненото си палто "Джорджо Армани" от гардероба заедно с магнума триста петдесет и седем, показващ се почти целият от кожения кобур в джоба, и излизам навън, а "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе интервю с някакъв мъж, който запалил дъщеря си, докато раждала; на вечерята пък всички ядохме акула...
...в Трибека има мъгла, от небето всеки момент ще рукне дъжд, ресторантите са празни, след полунощ улици пустеят, потънали във фантастични сенки, единственият признак на живот е на ъгъла на улица Дуейн, където някой свири на саксофон във входа на това, което някога бе "Дуплекс", а сега е зарязано бистро, затворено от месец, младо копеле с брада и с бяла барета свири прекрасно соло на саксофон, в краката му лежи обърнат разтворен чадър с един долар и няколко дребни монети. Не мога да устоя и приближавам към него, заслушан в музиката – някаква мелодия от "Клетниците", той усеща присъствието ми, навежда се напред, затваря очи и докато вдига инструмента нагоре с отметната назад глава в уж много страстен момент на изпълнението, аз светкавично измъквам магнума от кобура и за да не събудя някого от околните жилища, навивам заглушител на дулото. Студен есенен вятър нахлува по улицата, обгръща ни и когато жертвата отваря очи и вижда пистолета, музиката изведнъж секва, мундщукът на саксофона все още е в устата му, стоя така и известно време, после му кимвам да продължи да свири и той неуверено започва. Тогава вдигам пистолета срещу лицето му и по средата на една нота натискам спусъка, но заглушителят не се задейства и в същия миг виждам огромен ален кръг зад главата му, а изстрелът ме оглушава; стъписан, с все още живи очи, той се свлича, после пада въpxy саксофона, изваждам пълнителя и го сменям с друг, натъпкан догоре, и тогава става нещо неприятно...
...защото, докато правя това, не съм забелязал патрулната полицейска кола, която се е движела след мен (защо ли, един бог знае, сигурно са раздавали актове за неправилно паркиране), и след изстрела и отзвучаването на ехото сирената на полицейския автомобил пронизва нощта изневиделица, подплашва ме, сърцето ми започва да бие лудо, отдалечавам се от гърчещото се тяло с бавна походка, отначало нехайно, ни лук ял, ни лук мирисал, но изведнъж побягвам с всичка сила, гумите на полицейската кола изсвирват зад мен и тя се втурва по петите ми, полицай с мегафон напразно ми крещи: "Стой! Хвърли оръжието!" Не им обръщам внимание и свивам наляво по Бродуей към Парка на кметството, където потъвам в една алея, полицаите стигат донякъде и спират, защото пътят се стеснява и с колата не могат да минат. В края на алеята с бясна скорост свивам по Чърч, спирам някакво такси, скачам на предната седалка и изкрещявам на изумения шофьор, някакво младо иранско копеле: "Изчезвай веднага оттук, мърдай бе, идиот!", размахвам пистолет пред лицето му, но той изпада в паника, вдигнал е ръце и само хленчи на завален английски: "Не стреляй, моля, не убивайте, моля!" – "Мамка ти арабска, карай бе!", но той е блокирал напълно от ужас, повтаря само: "Не стреляй, не убивай ме бе, човек." – "Еби се в гъза", процеждам през зъби нетърпеливо, вдигам пистолета пред лицето му натискам спусъка, куршумът разцепва главата му на две като тъмночервена диня и парчета от нея се пръсват във всички посоки, полепват по предното стъкло, пресягам се през него и отварям вратата, избутвам трупа навън, затръшвам вратата и подкарвам...
...в трескаво каране, от което ми спира дъхът, успявам да мина само няколко преки донякъде заради паниката, но най-вече заради кръвта, мозъка, парчетата от главата на таксиджията, които са изпоцапали предното стъкло, и на косъм се разминавам от сблъсък с друго такси на ъгъла на Франклин и Гринич. Насочвам колата плътно вдясно,остъргвам отстрани няколко паркирани автомобила, удрям спирачка, включвам на задна, измъквам се и се понасям със свистящи гуми по улицата, включвам чистачките, но се сещам, много късно, че кръвта по стъклото е от вътрешната страна, опитвам се да я изтрия с ръкавицата си и с бясна скорост надолу по Гринич без всякаква видимост изгубвам напълно контрола върху колата, таксито се врязва в корейска бакалия до един ресторант, наречен "Лотосов цвят", където съм бил веднъж с японски клиенти. Върху таксито се изсипва дъжд от плодове, счупени рафтове, стъкла от витрината, тялото на касиер се изтърколва върху предния капак, Патрик се опитва да мине на задна, но не става, измъква се от таксито, залита и се подпира на него, настъпва убийствена тишина. "Добре го даваш, Бейтмън", промърморва си той и накуцвайки, излиза от магазина, тялото върху предния капак стене в агония, Патрик си няма и понятие откъде е изникнал полицаят, който тича към него през улицата, крещи нещо в уоки-токито и си мисли, че Патрик е зашеметен, но Патрик го изненадва с бързия скок напред, още преди да е успял да измъкне пистолета си, и го поваля на тротоара...
...където хора от "Лотосов цвят" гледат безмълвно катастрофата и борбата на двамата мъже, никой не помага на полицая, който сега е яхнал Патрик, но вече е задъхан от усилията да изтръгне магнума от ръцете му, а Патрик усеща прилив на сили, сякаш във вените му кръвта се сменя с бензин. Вятърът се усилва, става по-студено, завалява, а двамата се търкалят по улицата, вкопчени един в друг, Патрик все си мисли, че трябва да звучи и някаква музика, започва да се смее злобно като демон, сърцето му бие учестено, успява без усилие да насочи дулото към лицето на полицая, два чифта ръце са се сключили около пистолета, но пръстът на Патрик натиска спусъка, куршумът само отнася малка част от върха на черепа, ала не убива полицая, Патрик навежда дулото по-надолу, улеснен от губещите сила пръсти на ченгето, и го гръмва в лицето, куршумът излиза през тила с облаче розов прах, а хората на тротоара пищят, не помръдват, крият се, хукват обратно вътре, по улицата приближава полицейската кола, от която Патрик май избяга преди това през тясната алея, със запалени светлини и скърцащи спирачки тя се заковава пред бакалията точно когато Патрик се скрива зад ъгъла, хвърля се на земята и презарежда магнума. Ужасът, който мислеше, че е отминал, отново го обзема и си мисли: "Какво толкова направих, та ме олепиха така лесно? Застрелях саксофониста, а? Саксофонист ли? Сигурно е бил и мим, и заради него сега ми се полага това?" Наблизо се чуват сирените на още коли, които идват насам, заблудени в лабиринта на уличките, а полицаите, които са вече тук, изобщо не си правят труда да предупреждават, направо започват да стрелят по него и той отвръща на огъня, успява да ги зърне, прикрити зад разтворените врати на колата, стрелят като луди, като във филм, и това помага на Патрик да осъзнае, че участва в истинска битка, че се опитва да мине между куршумите, че това не е сън, че не се цели добре, а само напосоки отговаря на стрелбата им, и тогава заблуден куршум от магнума му, може би шестият поред, уцелва резервоара на полицейския автомобил, светлините на фаровете му угасват, преди да се пръсне на парчета, изхвърляйки кълбовиден пламък в тъмнината, газова улична лампа експлодира веднага след това в жълтозелени искри, пламъци обгръщат телата на двамата полицаи, едновременно живи и мъртви, прозорците на "Лотосов цвят" са на сол, ушите на Патрик звънтят...