— Внимавай! — изкрещя Ливи. Тя видя какво ще стане и усети остро, че това се е случвало преди, но малко по-различно. Петата му се закачи в ръба на килима; той се заклати, стараейки се да запази равновесие и изпусна шейкъра. Той сякаш изскочи от ръцете му и половин литър леденостудено питие заля Ливи отгоре додолу, чак до подгъва на роклята й.
Тя стоеше там, дишайки шумно. Ушите й заглъхнаха, за няколко неловки мига тя се опита да изтръска роклята си с непохватни жестове, докато Норман повтаряше с възходяща интонация:
— Проклятие! Проклятие!
Джорджет каза студено:
— Много лошо, Ливи. Случва се. Предполагам, че роклята не е много скъпа.
Ливи се обърна и избяга. Отиде в спалнята, която поне беше празна и приятно тиха. На светлината от лампата в дрешника тя порови в палтата на леглото, търсейки своето.
Норман влезе след нея.
— Виж, Ливи, не обръщай внимание на това, което каза тя. Дяволски съжалявам. Аз ще платя…
— Няма нищо. Не беше твоя вината — тя примигна да скрие сълзите без да се обръща към него. — Просто ще отида в къщи и ще се преоблека.
— Ще се върнеш ли?
— Не знам. Не мисля.
— Виж, Ливи… — топлите му пръсти бяха на раменете й. Ливи почувства неприятно, сълзливо усещане някъде дълбоко в себе си, сякаш се опитваше да се отскубне от лепкава паяжина и…
… шумът на влака пак се появи.
Нещо беше станало с времето докато тя беше там, в къса непрозрачно стъкло. Беше вече дълбок сумрак. Светлините на влака бяха включени. Но това нямаше значение. Тя сякаш се възстановяваше от раната в себе си.
Норман търкаше очите си с палец и показалец.
— Какво стана? — попита той.
— Просто свърши. Изведнъж — отговори му тя.
— Май скоро ще сме в Ню Хейвън. — Той погледна часовника си и поклати глава.
Ливи каза с учудване:
— Ти го разля върху мен.
— Е, така направих и в истинския живот.
— Но в истинския живот аз бях жена ти. Сега трябваше да го разлееш върху Джорджет. Не е ли това неприятна изненада? — но тя си мислеше за докосването на Норман; ръцете му върху раменете й…
Тя погледна към него с топло задоволство:
— Не бях омъжена.
— Не, не беше. Но това не беше ли този Дик Рейнхарт, с когото се мотаеше наоколо?
— Да.
— Не си мислила да се омъжваш за него, нали Ливи?
— Ревнуваш ли, Норман?
Норман изглеждаше смутен:
— От това? От този къс стъкло? Разбира се, че не!
— Не мисля, че бих се омъжила за него.
— Знаеш ли, бих искал да бяхме продължили. Мисля, че нещо щеше да се случи. — Той спря, след това продължи бавно. — По-добре, мисля, да бях направил това на някой друг в стаята.
— На Джорджет ли?
— Не давах и пет пари за Джорджет. Но ти не ми вярваш, предполагам.
— Може би ти вярвам — тя погледна нагоре към него: — Бях глупачка, Норман. Нека… нека си живеем нашия истински живот. Нека не си играем с всичко, което би станало „ако“.
Но той стисна ръцете й:
— Не, Ливи. Само още веднъж. Нека да видим какво бихме правили точно сега, Ливи. Точно в този момент! Ако се бях оженил за Джорджет.
Ливи беше малко уплашена.
— Недей, Норман.
Тя си мислеше за неговите очи, усмихващи се жадно към нея, докато държеше шейкъра, и докато Джорджет стоеше зад нея незабелязвана и ненужна. Тя не искаше да знае какво става след това. Тя искаше просто този живот сега, този добър живот.
Минаха и отминаха Ню Хейвън.
— Искам да опитам — каза Норман.
— Щом искаш… — Тя си помисли: „Нищо няма значение“. Нейните ръце се протегнаха и обвиха неговата. Тя я стисна здраво и докато я стискаше си помисли пак: „Нищо измислено не може да ми го отнеме“.
— Я го нагласи пак — каза Норман на ниския човек.
В жълтата светлина на вагона изглежда нещата ставаха по-бавно. Сякаш облаци се разкъсаха от слаб ветрец и стъкленият къс бавно се просветли.
— Има нещо нередно. Това сме пак ние двамата, точно както сме в момента — каза Норман.
Той беше прав. Две малки фигурки седяха на първата, по посока на движението, седалка във вагона. Сега образът се разширяваше — те се смаляваха в него.
— Това е същият влак — каза той — прозорецът отзад е точно същият, като…
Ливи беше заслепена от щастие. Тя каза:
— Бих искала да сме в Ню Йорк.
— Ще отнеме по-малко от час, скъпа — каза той, а след това: — Смятам да те целуна.
Направи движение като че ли ще започне да я целува.
— Не тук, Норман. Хората ни гледат.
Норман се отдръпна и каза:
— Трябваше да си вземем такси.
— От Бостън до Ню Йорк?
— А защо не? Спокойствието би си струвало.
— Много си смешен, когато играеш маниак — засмя се Ливи.
— Това не е просто игра. — Изведнъж гласът му стана по-дрезгав. — Не става дума за един час, скъпа, имам чувството, че съм чакал пет години.