— Аз също.
— Защо не те срещнах първо теб? Беше такава загуба на време.
— Горката Джорджет — отбеляза Ливи.
Норман се размърда нетърпеливо:
— Не я съжалявай, Ливи. Ние не сме избягали. Тя се зарадва да се отърве от мен.
— Знам. Точно затова казах: „горката Джорджет“. Аз просто я съжалявам за това, че не е могла да оцени какво има.
— Е, нали ти можеш — рече той, — както и колкото обаче да оценяваш какво имаш, не си и наполовината толкова доволна като мен от това, което аз имам.
— И ако споря, ще се разведеш ли?
— Само през трупа ми — засмя се Норман.
— Всичко това е толкова странно. Продължавам да си мисля: „Ами ако не беше разлял коктейла върху мен, в онзи момент, на онова парти?“ Нямаше да ме придружиш навън; нямаше нищо да ми кажеш; нямаше нищо да знам; всичко щеше да е толкова различно… всичко — каза Ливи.
— Глупости. Щеше да стане съвсем същото. Всичко това щеше да се случи някой друг път.
— Не знам — каза меко Ливи.
Шумовете на влака се промениха пак в шумове на влак. Навън вече проблясваха светлините на големия град и атмосферата на Ню Йорк се усещаше все по-осезателно. Вагонът се изпълни с пътници, които си разпределяха багажа.
Ливи стоеше като остров във бъркотията наоколо, докато Норман не я докосна.
Тя погледна към него и каза:
— Все пак частите на пъзела се наместиха най-сетне.
— Да — каза той.
Тя сложи ръката си върху неговата:
— Но това, което направих, не беше хубаво. Сгреших много. Мислех си, че като се имаме един друг, трябва да имаме всяка възможна разновидност на другия. Но тези възможни разновидности не са наша работа. Реалното е достатъчно. Разбираш ли какво искам да кажа?
Той кимна.
— Има милиони други „ами ако“, но не искам да знам какво се случва при който и да е от тях. Никога повече няма да кажа „ами ако“ — каза Ливи.
— Успокой се скъпа. Ето ти палтото — каза Норман и се пресегна за куфарите.
С внезапна острота в гласа Ливи попита:
— Къде е г-н Ако?
Норман бавно се обърна към празната седалка отсреща. Те огледаха заедно останалата част от вагона.
— Може би — рече Норман — той е отишъл в следващия вагон.
— Но защо? Освен това, не би оставил шапката си тук — и Ливи се наведе да я вдигне. Норман каза:
— Каква шапка?
Ливи сви пръсти в нищото, след това каза тихо:
— Тя беше тук… аз почти я докоснах. О, Норман, ами ако…
Норман сложи пръст на устните й:
— Скъпа…
— Съжалявам. Е, нека ти помогна с куфарите — каза тя.
Влакът се гмурна в тунела под Парк авеню и шумът на колелетата прерасна в грохот.