Станислав Лем
Ананке
Нещо го тласна от съня — в мрака. Остави зад себе си — къде? — червеникави задимени контури — град? пожар? — и противник, преследване, изкъртване на скала, която беше онова — човек? Още гонеше, макар и безуспешно, отлитащия образ; остана му само добре познатата от подобни случаи мисъл, че в сънищата действителността ни е по-силна и по-непосредствена, отколкото наяве: освободена от думи, тя при цялата си непредвидима причудливост се управлява от закони, които изглеждат безспорни — но само там, в кошмара. Не знаеше къде е, не помнеше нищо. Достатъчно беше да протегне ръка, за да разбере, но безсилието на паметта го ядосваше и той я пришпорваше, искаше сведения. Сам себе си мамеше: лежеше неподвижно, а искаше по постелята да разбере къде се намира. Във всеки случай не беше койка. Блясък — приземяване; пламък в пустинята; дискът на Луната — сякаш фалшива, уголемена; кратери — но в прашни вихрушки; мръсночервеникавите струи на пясъчната буря; квадратът на космодрома, кулите. Марс.
Лежеше, вече съвсем делово, съобразявайки защо се събуди. Имаше доверие в собственото си тяло; нямаше да се събуди без причина. Наистина приземяването беше доста трудно, а той порядъчно уморен след двете дежурства без никаква почивка; Терман си счупи ръката — когато автоматът включи тягата, той се удари в стената. Да паднеш от тавана при преход към тегловност, единайсет години летене — какво магаре! Ще трябва да го посети в болницата. Дали заради?… Не.
Сега започна подред да си спомня събитията на вчерашния ден от момента на приземяването. Кацаха в буря. Атмосферата — нищо особено, но при вятър двеста и шейсет километра в час не може да се стои на крака при това нищожно привличане. Под подметките — никакво триене; като вървиш, трябва да зариваш крака в пясъка — потънал до глезените, ставаш по-устойчив. И този прах, който с ледено съскане се плъзга по комбинезона, пълни всяка гънка, дори не е червен, а обикновен пясък, само че дребен. За няколко милиарда години е успял да се смели.
Тук нямаше диспечерна, защото нямаше и нормален космодром; и през втората си година проектът „Марс“ беше още с временни постройки; каквото и да построяха, все го засипваше; ни хотел, ни общежитие — нищо. Надувни куполи, огромни, всеки колкото десет хангара, под лъчите на чадър от стоманените въжета, закотвени за бетонни колони, почти незабележими сред дюните. Бараки, гофрирана ламарина, купчини от бали, контейнери, резервоари, бутилки, сандъци, чували — цяла градушка от товари, която се сипеше от лентите на транспортната ракета. Единственото по-прилично място, прибрано и подредено, беше сградата на космическия контрол — тя се намираше извън „чадъра“ на две мили от космодрома; лежеше именно там, в леглото на дежурния контрольор Сейн.
Седна на кревата и с бос крак в тъмното потърси пантофите си. Винаги ги носеше със себе си и винаги се събличаше нощем; ако сутрин не се обръснеше и не се измиеше, не се чувствуваше във форма. Не помнеше как изглежда стаята и за всеки случай се изправи внимателно; главата можеш да си разбиеш при тази икономия на материали (целият проект пукаше по шевовете от тази икономия; известно му беше това-онова). Отново се ядоса, че е забравил къде са шалтерите. Като къртица… Опипа с ръце — вместо контакта напипа студена ръка. Дръпна. Щракна леко и със слабо скърцане се отвори ирисовата диафрагма на прозореца. Беше унило, опушено зазоряване. Стоейки до прозореца, подобен по-скоро на корабен илюминатор, поглади наболата си брада, намръщи се и въздъхна; всичко беше не както трябва, всъщност — неизвестно защо. Впрочем, ако се беше замислил, щеше да установи, че знае. Не понасяше Марс.
Това беше лично негова работа: никой не знаеше, пък и никого не засягаше. Марс беше олицетворение на загубените илюзии, на развенчаните и подиграни, но скъпи мечти. Би предпочел да лети по която и да е друга линия. Писанията за романтиката на Проекта смяташе за глупост. Перспективите за колонизация — за илюзия. Да, Марс измами всички — нещо повече: мамеше вече второ столетие. Канали. Едно от най-красивите, най-необикновените приключения на цялата астрономия. Ръждивочервена планета: пустини. Белите шапки на полярните снегове: последни водни резерви. Като с диамант по стъкло начертана тънка геометрично чиста мрежа от полюсите към екватора: свидетелство за борбата на разума срещу унищожението, мощна иригационна система, напояваща милиони хектара пустиня; да, разбира се: с идването на пролетта цветът на пустините се променяше, потъмняваше от събудената растителност, и при това съвсем правилно: от екватора към полюса. Що за глупост? Нямаше дори и следи от канали. Растителност? Тайнствени мъхове, лишеи, бронирани срещу студа и бурите? Нищо подобно: полимеризирани окиси на въглерода, които покриват повърхността — и се изпаряват, когато кошмарният студ се смени също от студ, само че ужасен. Снежни шапки? Обикновен застинал въглероден двуокис. Нито вода, нито кислород, нито живот — порутени кратери, разядени от прашните бури скали, унили равнини, мъртъв, плосък, тъмнокафяв пейзаж под бледо, сиворъждиво небе. Няма облаци — само някакви неясни мъгли, които се сгъстяват при силни урагани. Затова пък атмосферно електричество — дявол и половина. Изсвири ли се? Може би сигнал? Не, това е песента на най-близкия „мехур“. В мръсноватата светлина (пясъкът, носен от вятъра, се справяше бързо дори с най-твърдото стъкло, а пластмасовите жилищни куполи бяха помътнели като покрити с перде) включи лампата над умивалника и започна да се бръсне. Докато кривеше лицето си, му хрумна едно толкова глупаво изречение, че неволно се усмихна: Марс е свиня.