Утре по това време ще бъде на четири милиона километра от тук — помисли не без удоволствие. Беше член на „Клуба на превозвачите“, захранващи Проекта, но часовете на службата му бяха преброени: на линията Земя — Марс вече излязоха новите гигантски кораби с маса в покой около сто хиляди тона. „Ариел“, „Арес“, „Анабис“ летяха към Марс вече две седмици; след два часа щеше да кацне „Ариел“. Никога не беше виждал кацане на стохилядник, на Земята това беше невъзможно; товареха ги на Луната, икономистите бяха изчислили, че е изгодно. Кораби като неговия „Кювие“, с маса в покой дванайсет-петнайсет хиляди тона, сега неминуемо ще слязат от сцената. Е, може би от време на време ще пренасят разни дреболии.
Беше шест часът и двайсет минути. По това време всеки разумен човек би хапнал нещо топло. Мисълта за кафе също не беше лоша. Но къде тук можеше да се нахрани, не знаеше. В Агатодемон беше за пръв път. До този момент обслужваше главния плацдарм на Сирта. Защо атакуваха Марс едновременно в два пункта, отдалечени на петнадесетина хиляди мили? Познаваше научните аргументи, но имаше свое мнение. Впрочем не демонстрираше скептицизма си — Голямата Сирта трябваше да бъде термоядрен и интелектронен полигон. Тя изглеждаше съвсем другояче. Някои твърдяха, че Агатодемон е Пепеляшката на Проекта и че неведнъж са искали да го ликвидират. Все пак разчитаха още на някаква замръзнала вода, на онези дълбоки ледници от древните епохи, които трябваше да бъдат някъде тук под спечения грунт; естествено, ако Проекта се докопаше до местна вода, щеше да бъде истински триумф — засега всяка капка вода се возеше от Земята, вече втора година строяха и гласяха устройствата, които щяха да улавят водната пара от атмосферата, а пусковият им срок все се отлагаше.
Не, в Марс решително нямаше нищо привлекателно.
Още не му се искаше да излиза — в зданието беше толкова тихо, сякаш всички бяха излезли някъде или умрели. А не му се искаше може би заради това, че постепенно бе привикнал със самотата — командирът може да бъде на борда винаги самотен, ако поиска — в самотата се чувствуваше по-добре: след дългия полет (сега, след противостоенето, до Марс се летеше над три месеца), трябваше да полага усилия, за да влезе веднага в тълпата чужди хора. А не познаваше никого освен дежурния контрольор. Би могъл да отиде при него на втория етаж, но нямаше да бъде тактично. Не трябва да се безпокоят хората по време на дежурство. Съдеше по себе си: не обичаше такива гости.
В несесера имаше термос с остатъци от кафе и пакет с кекс. Ядеше, стараейки се да не троши, пиеше и гледаше през издрасканото от пясъка стъкло на кръглото прозорче към старото, плоско и като че ли смъртно уморено дъно на този Агатодемон. Именно такова впечатление му правеше Марс: че вече му е все едно. Затова така странно бяха натрупани кратерите, различни от лунните, като че ли размити („Сякаш фалшифицирани“ — се изтръгна от него веднъж при вида на големи, хубави снимки на Марс); и така безсмислено изглеждат онези местности с див релеф, наречени „хаоси“ — археолозите много ги обичат, защото на Земята няма нищо подобно на тези формации. Марс беше сякаш примирен със съдбата, не държеше на спазването на обещанията, дори не се преструваше. При приближаване към него постепенно губеше своя солиден червен облик, преставаше да бъде емблема на бога на войната, помъкваше се неяснотъмен, с петна и пукнатини, без точни очертания, като на Луната или Земята: размазаност, сива ръжда и вечен вятър.
Под стъпалата си усещаше най-деликатната вибрация в света — преобразовател или трансформатор. Още цареше тишина, в която от време на време сякаш от оня свят се вмъкваше далечният вой на вихъра във въжетата на жилищния купол. Този дяволски пясък постепенно се справяше даже с двудюймовите въжета от висококачествена стомана. На Луната каквато и да е вещ можеш да оставиш на камъка и да се върнеш след сто, след милион години със спокойната увереност, че лежи там цяла-целеничка. На Марс нищо не можеш да изпуснеш от ръцете си — веднага изчезва безследно. Това не беше почтена планета.
В шест и четирийсет краят на хоризонта се зарумени — изгряваше слънцето и това светло петно (никаква заря, откъде-накъде) внезапно — с цвета си, — му припомни съня. Изненадан, остави бавно термоса. Спомни си какво беше. Някой искаше да го убие, но той го изпревари. Убитият го гонеше през червения сумрак; убива го още няколко пъти, но това никак не помагаше. Идиотизъм, естествено, но в този сън имаше още нещо: беше почти сигурен, че по време на съня познаваше този човек, а сега нямаше и представа с кого така отчаяно се биеше. Очевидно чувството на познанство също можеше да бъде илюзия на съня. Опита да се добере до него, но своеволната памет отново млъкваше, всичко се скриваше обратно като охлюв в черупката си и той стоя дълго до прозореца, опрян на стоманената ниша, леко развълнуван, сякаш ставаше въпрос за нещо бог знае какво. Смърт. Беше естествено, че с развитието на космонавтиката хората ще започнат да умират по другите планети. Луната се оказа лоялна към мъртъвците. На нея труповете каменеят, превръщат се в ледена статуя, в мумия, почти безтегловната лекота я прави нереална и като че ли намалява тежестта на катастрофата. А на Марс трябва веднага да се погрижиш за тях, защото пясъчните вихри ще разядат всеки скафандър само за няколко дни и преди сухият зной да мумифицира останките от парцалите, ще се покажат костите, полирани, шлифовани до самозабрава, ще се оголи скелетът; разпилян в този чужд пясък, под това мръсно чуждо небе, той ще бъде укор към съвестта, почти оскърбление, сякаш хората, донесли с ракетите не само живота, но и своята тленност, са извършили нещо неуместно. Нещо такова, от което трябва да се срамуват, да приберат някъде, да скрият. Всичко това, разбира се, нямаше мисъл, но го чувствуваше в момента.