— „Ариел“ — (пъхтене). — Смяна на процедурата. Поради метеорит. Пълен напред по оста! Внимание! Пълна мощност!
Това беше автомат. На фона на неговия глас някой като че ли крещеше. Във всеки случай Пиркс правилно изтълкува промяната в цвета на реактивния пламък: вместо бороводорода включиха пълната мощност на реакторите и гигантският кораб, сякаш спрян от страшен удар на невидим юмрук, треперейки с всичките си спойки, се закова — или поне така изглеждаше на наблюдаващите — в разредения въздух, на височина едва пет или шест километра над щита на космодрома. Започваше дяволска маневра — забранена от всички правила и постановления, излизаща въобще от рамките на космонавигацията: да се удържи стохилядната маса — все пак отначало трябваше да се угаси скоростта на нейното падане, за да може да се вдигне обратно нагоре. Пиркс гледаше намаления от далечината силует на исполинския цилиндър. Ракетата загуби вертикалата си. Наклоняваше се. Започна невероятно бавно да се изправя, но нещо я блъсна в обратна страна като гигантско махало; обратният крен на половинкилометровия корпус беше още по-голям. При толкова малка скорост загубата на равновесие с такава амплитуда беше непоправима; едва сега до Пиркс достигна викът на главния контрольор:
— „Ариел“! „Ариел“! Какво правите! Какво става при вас?
Колко много неща могат да се случат за част от секундата!
Пиркс при съседния, незает пулт крещеше в микрофона с цяло гърло:
— Клайн! На ръчна!!! На ръчна за кацане!!! На ръчна!!!
В този момент ги връхлетя протяжен непресекващ гръм. Едва сега звуковата вълна достигна до тях! Колко кратко е продължило всичко! Стоящите до прозореца завикаха в един глас. Контрольорите скочиха от пултовете.
„Ариел“ падаше, премятайки се като камък, и ивиците на кърмовия огън разсичаха атмосферата в различни посоки; въртеше се бавно, безжизнен като труп, сякаш някой беше запратил тази гигантска желязна кула от небето към мръсните дюни на пустинята; всички стояха като треснати в глухо, ужасено мълчание, защото вече нищо не можеше да се направи; високоговорителят неразбрано хриптеше и мънкаше, чуваха се отгласи от далечна врява или морски шум, не можеше да се разбере дали това са човешки гласове, всичко се сливаше в пълен хаос; а белият, сякаш окъпан в блясък, невероятно дълъг цилиндър се носеше все по-бързо надолу; изглеждаше, че ще улучи право в диспечерната; някой край Пиркс изохка. Всички инстинктивно се свиха.
Корабът се вряза косо в една от ниските огради около щита, счупи се на две и с някаква странна забавеност, разцепвайки се така, че на всички страни хвърчаха парчета, се зари в пясъка; там мигновено се изви облак, висок поне колкото десететажен дом, в него нещо загърмя, затрещя, бликнаха огнени струи, над бухналата грива на пясъчната завеса изплува все още белият нос на кораба, откъсна се от корпуса, прелетя няколкостотин метра; всички почувствуваха могъщия удар — един, втори, трети; под тях почвата се разтърсваше като при земетресение. Цялото здание затрепера, повдигна се и отново падна като лодка върху вълните. После в адския грохот на разбиващото се желязо всичко се покри с бронзовочерна стена от дим и прах. Това беше краят на „Ариел“.
Когато тичаха по стълбите към шлюза, Пиркс, който надяна скафандъра между първите, не се съмняваше — при такъв удар никой не е могъл да оцелее. После бягаха, залитайки под ударите на вихрушката; далеч, откъм купола, вече се задаваха първите гъсенични машини. Да се бърза вече нямаше смисъл. Нямаше защо. Пиркс сам не знаеше как и кога се върна в диспечерната — образът на кратера и смачканият корпус още стояха пред втрещения му поглед; опомни се едва когато видя в огледалото своето посивяло, внезапно отслабнало лице.
На обед събраха комисия от експерти за разследване причините на катастрофата. Аварийните команди още размъкваха с екскаватори и лебедки парчета от огромния корпус, още не бяха успели да достигнат до врязаната дълбоко в земята смачкана командна кабина, където бяха контролните автомати, когато от Голямата Сирта долетя група специалисти на един от онези чудновати малки хеликоптери с гигантски витла, способни да летят единствено в разредения марсиански въздух. Пиркс не се пречкаше на никого и никого за нищо не питаше, защото прекалено добре разбираше, че работата е изключително мътна. В хода на нормалната процедура на кацане, която е разделена на установени етапи и програмирана скрупульозно, като ж.п. разписание, главният компютър на „Ариел“ без никаква видима причина беше угасил бороводородната тяга, подал сигнали, напомнящи откъслечна метеоритна тревога, и превключил двигателя на бягство от планетата с максимална мощност; и не беше успял да възстанови изгубеното по време на тази главоломна маневра равновесие. В историята на астронавигацията нямаше подобен случай и колкото и близко до ума да беше предположението, че компютърът просто е подвел, че в него някакви контури са се затворили или прегорели — изглеждаше неправдоподобно, защото ставаше дума за една от двете програми — старт и кацане, — застраховани от аварии с толкова много осигуровки, че по-скоро можеше да се заподозре саботаж. Блъскаше си над това главата в стаичката, която Сейн му предложи миналата нощ, и умишлено не си показваше носа от кревата, за да не се натрапва никому — още повече че след няколко часа щеше да стартира, а в главата му не идваше нищо, заради което да изтича при комисията. Оказа се обаче, че не са го забравили; малко преди един часа при него дойде Сейн. С него беше и Романи, чакаше в коридора; Пиркс отначало не го позна; взе ръководителя на комплекса Агатодемон за някой от механиците: беше с опушен комбинезон, целият в петна, лицето му някак изтъняло от изтощение, левият ъгъл на устата му току потрепваше, но гласът му беше същият; помоли Пиркс от името на комисията, в която влизаше, да отложи старта на „Кювие“.