— Естествено… ако съм нужен — Пиркс беше изненадан; мъчеше се да се съсредоточи. — Трябва само да получа съгласието на базата.
— Това ние ще уредим сами, ако се съгласите.
Повече никой нищо не каза; тримата тръгнаха към главния „мехур“, където в дългото, ниско помещение на управлението седяха двайсетина експерти — няколко бяха местни, останалите — от Голямата Сирта. Понеже дойде време за обед, а всяка минута беше скъпа, донесоха студени закуски от бюфета и така, пред чая и чиниите, от което всичко изглеждаше някак неофициално, почти несериозно, започна съвещанието. Пиркс, естествено, се досещаше защо председателствуващият, инженер Хойстер, го помоли да се изкаже пръв, като опише катастрофата. Той беше несъмнено единственият безпристрастен свидетел, понеже не беше нито от диспечерната, нито от състава на Агатодемон. Когато Пиркс достигна в разказа си до своята реакция, Хойстер го прекъсна за първи път:
— Значи вие искахте Клайн да изключи цялата автоматика и да се опита да кацне сам, така ли?
— Да.
— А може ли да знаем защо?
Пиркс не забави отговора.
— Смятах, че това е единственият шанс.
— Така. А не допускахте ли, че преминаването на ръчно управление може да доведе до загуба на равновесието?
— То вече беше загубено. Впрочем това може да се провери — нали има ленти.
— Естествено. Но най-напред искаме да си изясним общата картина. А… какво е вашето лично мнение?
— За причината?…
— Да. Засега повече се информираме, отколкото разискваме. Каквото и да кажете, няма да бъде особено обвързващо; всяко предположение може да се окаже ценно, дори най-рискованото.
— Разбирам. Нещо стана с компютъра. Не зная какво и не знам как е могло да стане. Ако аз самият не бях там, нямаше да повярвам, но бях и чух: компютърът промени процедурата и обяви метеоритна тревога, внезапно и необяснимо. Това звучеше горе-долу така: „метеорити — внимание — пълен напред по оста“. А понеже нямаше никакви метеорити… — Пиркс сви рамене.
— Този модел — на „Ариел“ — е усъвършенствуван вариант на компютъра АИБМ-09 — забеляза Боулдер — електроникът, когото Пиркс познаваше, защото го беше срещал на Голямата Сирта.
Пиркс кимна.
— Зная. Затова казах, че нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи. Но това се случи.
— Как смятате, командоре, защо Клайн не направи нищо? — попита Хойстер.
Пиркс почувствува студ в гърдите и преди да отговори, огледа присъствуващите. Този въпрос трябваше да бъде зададен. Все пак предпочиташе да не бъде първият, който ще се изправи пред него.
— Това не зная.
— Естествено. Но дългогодишният опит ви позволява да се поставите на неговото място.
— Поставих се. Щях да направя това, което се опитвах да му внуша.