Аз винаги съм можела да лекувам с моя лъч. Още в детството ми прадядо ме научи и ми обясни всичко. Аз съм правила това много пъти с моите градинари.
Сега лъчът ми е много пъти по-силен, отколкото у дядо и прадядо. Това е, както казват те, защото в мен се е появило чувството, което вие наричате Любов. То е такова голямо, приятно и малко изгарящо. Иска ми се да го раздавам на всички хора и на тебе. Иска ми се на всички да им е добре и всичко да е добре, както е искал Бог.
Тя произнесе своя монолог с необикновено вдъхновение, увереност. Сякаш го изстреля в пространството и времето. И замълча. Аз гледах Анастасия поразен от разпалеността и увереността й, после попитах:
— Анастасия, това ли е всичко? Повече никакви нюанси ли няма в твоите планове, мечта?
— Останалото Владимир са несъществени дреболии. Аз тях на ход, както «две и две» ги сътворих. Там само една сложност, засягаща тебе имаше, но аз и нея реших.
— Ето на това място, давай, по-подробно говори. Що за сложност ме засяга мен?
— Разбираш ли. Аз те направих най-богатия човек на Земята. И още, направих те най-знаменития. Така ще стане след известно време. Но когато мечтата се детайлизираше… Докато още не беше излетяла подхваната от светлите сили… Тъмните сили… Те винаги се стремят да привнесат нещо свое, пагубно. Като странични разни ефекти, пагубно влияещи на този, за когото се отнася мечтата, и на различни хора. Моите мисли се носеха много-много бързо, но тъмните сили все пак успяваха. Те много свои земни дела оставиха и се стремяха да задействат своите механизми около мечтата ми. И тогава аз измислих… Надхитрих ги. И заставих всичките им механизми да работят за благо. Тъмните сили се объркаха за по-малко от миг, но това беше достатъчно, подхваната от светлите сили, мечтата ми да се отнесе в недосегаемата за тях светла безкрайност.
— Какво си измислила Анастасия?
— Аз, неочаквано за тях, малко удължих отрязъка време на тъмните сили, през който на теб ще ти се наложи да преодоляваш разни трудности. При това се лиших от възможността с лъча си да ти помагам. Те се слисаха, не виждайки в това никаква логика от моя страна. А аз през това време светих бързо-бързо, на хората, които в бъдещето ще общуват с теб.
— Какво значи всичко това?
— На теб, на моята мечта, хората ще помогнат. Със своите малки, почти неуправляеми лъчи. Но те ще бъдат много, и вие заедно ще въплътите мечтата в материалната реалност. Ще се пренесете през отрязъка време на тъмните сили. Другите ще пренесете. И ти няма да бъдеш надменен и алчен, когато станеш богат и знаменит. Защото ще разбереш — главното не са парите, за тях никога няма да получиш топлота, искрено съучастие на човешка душа.
Ти ще разбереш това, докато трае този срок от време, когато видиш и се запознаеш с тези хора. И те също ще разберат. А приклякванията… Взаимоотношенията ти с банките, аз за всеки случай измислих и затова, че ти съвсем не се грижиш за тялото си. А така, поне гимнастика при получаването на парите ще направиш и някои банкери също. И нека това да е малко смешно. Затова пък горделивост греховна няма да има в теб.
Ето как се получи, че всички трудности, препятствия, които наизмислиха тъмните сили в своя отрязък време, ще закаляват теб и обкръжаващите те. По-осъзнати ще ви правят. И от съблазни тъмни, с които те толкова се гордеят, ще ви опазят впоследствие. Самите техни действия ще ви опазят. Затова се и объркаха за миг те, за ей толкова мъничък миг. Сега никога няма достигнат мечтата ми.
— Анастасия! Мечтателко, ти моя мила. Фантазьорка.
— Ах… Колко хубаво го каза. Благодаря! Благодаря ти. Така хубаво каза: «Моя мила».
— Моля. Но нали и фантазьорка те нарекох. Мечтателка. Не се ли обиди?
— Изобщо не се обидих. Ти все още не знаеш колко точно се сбъдват всичките ми мечти, когато ярки и детайлни се получават. Тази ще се сбъдне обезателно. Тя ми е най-любимата и най-ярката. И книга такава ще се получи, чувства у хората ще се появят необичайни, ще извикат тези чувства хората…
— Почакай Анастасия, пак започваш да се въодушевяваш. Успокой се.
Мина съвсем малко време откакто прекъснах нейната, струваща ми се само фантазия, пламенна реч.
Не ми беше съвсем ясен смисълът, заложен в монолога на Анастасия. Прекалено фантастично ми се струваше казаното от нея. Едва след година кореспондентът на списание «Чудеса и приключения» Михаил Фирнин, прочитайки ръкописа съдържащ този монолог, развълнувано ми връчи последният брой на своето списание (за май 1996 г).
Вълнение обхвана и мен, когато се запознах с неговото съдържание. Наведнъж двама учени — академик Анатолий Акимов и академик Влаил Казначеев — в своите статии говореха за съществуването на Висш Разум, за тясната взаимовръзка на човека с Космоса, за излизащите от човека невидими с просто око лъчи. Със специални прибори те бяха успели да фотографират тези лъчи.