— Нямах изход. Та нали ти искаше това. Боях се да не изпълня молбата ти, боях се, че съвсем ще престанеш да ме уважаваш. Ще мислиш, че аз само говоря, говоря… И нищо не мога в реалния живот. — Очите й ме гледаха молещо, търсещо, тихият й глас леко трепереше: — Но аз не мога да ти обясня как се прави това, как работи този природен механизъм, аз го чувствам, но да ти обясня, така че да разбереш, не мога, и вашите учени навярно няма да могат.
Тя отпусна глава, помълча, сякаш набирайки сили. Отново ме погледна умоляващо и произнесе:
— Сега ти още повече ще ме считаш за ненормална или вещица.
И на мен изведнъж много ми се прииска да направя за нея нещо хубаво, но какво? Исках да й кажа, че я смятам за нормален, обикновен човек, за красива и умна жена, но в мен нямаше усещане за обикновено отношение към нея, и тя със своята интуиция не би ми повярвала.
И внезапно се спомних разказа й за това, как обикновено в детството й се е здрависвал с нея прадядо й, заставайки на едно коляно и целувайки й ръка. Аз застанах пред Анастасия на коляно, взех още бледата и студена ръка, целунах я и казах:
— И да си ненормална, то ти си най-добрата, умна и красива от всички ненормални.
До устните на Анастасия най-после отново се докосна усмивка, очите й благодарно ме гледаха. На бузите й започна да се появява руменина.
— Анастасия, картината беше твърде мрачна. Ти специално ли я подбра?
— Търсех, поне за пример, нещо добро, но не намерих. Те всички са в клещите на грижите си. Те са насаме с проблемите си, при тях почти няма духовно общуване.
— Но какво да се прави, какво друго можеш да предложиш освен жалост към тях? А трябва да ти кажа, че предприемачите — това са силни хора.
— Много силни, — съгласи се тя, — и интересни. Те за един живот преживяват сякаш два. Един, известен само на тях и никому от близките им даже, и друг — външен, за околните. А да се помогне, мисля, че трябва чрез усилване на духовното и искреното общуване помежду им. Нужно е открито стремление към чистота на помислите.
— Анастасия, аз навярно ще опитам да направя това, за което ти ме помоли. И книга ще се опитам да напиша, и обединение на предприемачите с чисти помисли да създам, но само така, както съм го разбрал.
— Ще ти бъде трудно. Аз няма да мога достатъчно да ти помагам, в мен останаха малко сили. Те дълго ще се възстановяват. А сега известно време няма да мога да виждам и с лъча си на разстояние. И тебе сега с обикновено зрение не много добре те виждам.
— Ти какво Анастасия, да не ослепяваш?
— Мисля, че всичко ще се възстанови. Жалко е само, че известно време няма да мога да ти помагам.
— Не нужно да ми помагаш. Ти се постарай да се запазиш за сина и помогни на другите.
Трябваше да заминавам, да догонвам кораба. Дочаках докато тя поне външно започна да изглежда почти както преди, и се качих на катера. Анастасия хвана дръжката на носа и го отблъсна от брега. Течението подхвана катера и го понесе. Анастасия стоеше почти до коляно във водата, краищата на полата й се намокриха и се люлееха по вълните. Дръпнах шнура за запалване. Моторът изрева, раздирайки станалата ми обичайна за три дни тишина, и катерът рязко тръгна напред, набирайки и набирайки скорост.
Внезапно Анастасия излезе от водата и побягна по брега да догонва катера. Нейните развяващи се срещу насрещния вятър коси, приличаха на опашка на комета. Тя се стараеше да бяга много бързо, навярно използвайки при това всичките си сили, опитвайки се да направи невъзможното — да догони бързоходния катер. И все пак бавно разстоянието между нас се увеличаваше. Стана ми жал за безполезните й усилия, и, желаейки колкото може по-бързо да прекратя тягостния момент на раздялата, аз с все сила натиснах до край ръчката за газта. В главата ми се мярна мисъл, как Анастасия ще си помисли, че отново съм се уплашил и бягам от нея.
Моторът отново и пресилено изрева и вдигна носът на катера над водата, устремявайки го напред, още по-бързо увеличавайки разстоянието между нас… А тя… Господи! Какво прави тя… Анастасия в движение скъса пречещата й да бяга мокра пола, хвърли разкъсаната дреха настрани, устрема на нейния бяг се увеличи и стана невероятното — разстоянието между нея и катера започна бавно да се съкращава. Пред нея, на пътя й, се виждаше почти отвесен скат. Продължавайки да натискам вече неподдаващата ръчка на газта, аз помислих, че той ще я спре и ще прекрати мъчителната за мен сцена. «Нима толкова й се е влошило зрението, че не вижда ската?». Анастасия без ни най-малко да забави устрема си се изкачи бегом на ската, падна на колене, вдигна ръце към небето и към мен и закрещя. Аз чух гласа й през дивия рев на мотора и шумът на водата, чух го като шепот: