— Онова, което ви трябва — продължава той и ме поглежда хитро, тъмните му очи блестят от вълнение при мисълта за интересния казус, — е нещо, което ще ви издигне на следващото ниво. Нещо, което ще преобърне кариерата ви.
Както предполагам, той държи нещо в ръка. От октомври 2015 г. всички казуси се предават по електронен път, вече не са стегнати с тъмнорозова панделка като многословно любовно писмо. Брайън обаче знае, че предпочитам да чета документите на хартия: да се задълбочавам над купчина листа, по които да драскам, да подчертавам, да лепя цветни листчета, докато създавам карта, която ще ме преведе през процеса.
Той винаги ми принтира документите и те са най-милите писма, поднесени сега с умелия замах на истински магьосник.
— Имам точно случая, от който се нуждаете.
Софи
21 октомври 2016 г.
Две
Софи не е и помисляла, че съпругът ѝ е лъжец.
Наясно е, че той премълчава разни неща. Това е част от работата му: подхожда икономично към истината. Това е задължително изискване за министър от кабинета.
Само че никога не си е представяла, че ще я излъже. По-точно казано, че може да води живот, за който тя няма понятие, че пази тайна, която ще взриви градения ѝ с любов свят и ще го разбие на парчета.
Докато го наблюдава онзи петък, когато потегля, за да заведе децата на училище, тя усеща толкова завладяващ прилив на обич, че застава неподвижно на стълбите, за да се насити на картината на тримата заедно. Те се очертават на рамката на вратата. Джеймс се обръща, за да подвикне довиждане, вдигнал е лявата ръка съвсем в стила на политик, жест, на който тя се подиграва, но сега ѝ се струва, че се е превърнал в негова втора природа, а с дясната ръка гали Фин по главата. Техният син, с паднал ниско над очите бретон, чорапите, набрали се на глезените, тътри крака по плочите, както винаги когато няма никакво желание да тръгва. Емили се шмугва напред: изпълнена с решителността на деветгодишно дете да не закъснее.
— Чао — подвиква съпругът ѝ и есенното слънце докосва все още момчешката прическа и сякаш описва ореол над главата му, светлината подчертава високата метър и деветдесет фигура.
— Чао, мамо — изкрещява дъщеря им и тича надолу по стъпалата.
— Чао, мамо. — Фин, объркан от промяната в рутината — като никога баща им ще ги заведе на училище, — разтяга устни в усмивка и се изчервява.
— Хайде, малчо! — Джеймс го повежда през вратата: компетентен, внушителен, дори властен, въпреки че на нея ѝ става малко неприятно, че това ѝ се струва привлекателно. След секунда той отправя усмивка към момчето и цялото му изражение омеква, защото Фин е голямата му слабост. — Знаеш, че ще ти бъде хубаво, когато стигнеш там.
Прегръща сина си през раменете и го повежда през спретнатата градина на къщата им в западен Лондон. Оформени в различни фигури чемшири, изпънали снаги като стражи, пътека, очертана от лавровишни… Тримата се отдалечават от дома и поемат надолу по улицата.
„Семейството ми“, мисли си тя, докато наблюдава съвършеното трио: момичето ѝ, хукнало напред, за да прегърне новия ден, с тънички крачета и скоклива опашка; момчето ѝ, пъхнало ръка в тази на баща си, вдигнало очи към него с безсрамното обожание, което децата изпитват на шест. Приликата между мъжа и момчето — защото Фин е миниатюрна версия на баща си — само увеличава любовта ѝ. „Имам прекрасно момче и прекрасен съпруг“, мисли си тя, докато наблюдава широките рамене на Джеймс — раменете на някогашен гребец — и чака, по-скоро обзета от надежда, отколкото от истинско очакване, той да се обърне назад и да ѝ се усмихне; защото така и не е преодоляла харизмата му.
Той, разбира се, не се обръща и тримата се скриват от погледа ѝ. Това са най-скъпоценните ѝ хора на този свят.
Светът ѝ се разпада същата вечер в 20:43. Джеймс закъснява. Трябваше да се сети, че ще закъснее. Беше един от петъците, в които той провежда срещи с избирателите в Съри, в една ярко осветена зала.
Непосредствено след избирането му те оставаха там всеки уикенд — в студена, влажна къща, която така и не успяха да почувстват като дом въпреки ремонта, който направиха. След още едни избори бе истинско облекчение да престанат с преструвките, че горят от желание да прекарват половината седмица в Търлсдън. Прелестно място през летните месеци, но истинска пустош през зимата, когато тя наблюдаваше голите дървета в градината около къщата, докато Джеймс си вършеше работата с избирателите. Тя пък се стараеше да успокои свикналите с градския живот деца, които копнееха за оживлението и разнообразието в истинския им дом в северен Кенсингтън.