Сега вече ходят там по веднъж в месеца, а Джеймс отскача през останалите петъчни вечери. Два часа в петък следобед: обеща да си тръгне до шест.
Откакто е младши министър, си има шофьор, така че трябваше да се е прибрал до седем и половина, стига трафикът да не е прекалено натоварен. Трябваше да ходят на гости при приятели за вечеря. Тя ги нарича „приятели“. Мат Фриск е друг младши министър: амбициозен до полуда по начин, който не се приема добре от тяхното обкръжение, защото лудата амбиция се възприема като нещо вулгарно. Само че двете с Ели са приятелки и съседки и тя не може да им откаже отново.
Бяха обещали да отидат до осем и петнайсет. Вече стана осем и десет — така че къде е той? Октомврийската вечер пълзи през прозорците: мракът се омекотява от блясъка на уличните лампи, есента се вмъква. Тя обича тази част от годината. Напомня ѝ за ново начало: тича през листата, окапали по ливадата на Крайст Чърч, като студентка, опиянена от мисълта за нови светове, които се разкриват пред нея. Роди и дойде времето да свие гнездо; да се поглези с истински огън в камината, да пече кестени; да излиза на бързи разходки и да приготвя яхнии с дивеч. Откъм тротоара се долавят стъпки, носи се женски смях, зареден с готовност за флирт. Отговаря дълбок глас. Не е гласът на Джеймс. Стъпките отминават, стопяват се в далечината.
Тя набира отново. Мобилният му звъни и се включва гласова поща. Натиска ожесточено с пръст екрана на телефона, вбесена, че е изгубила обичайния си самоконтрол. Неподправен страх стяга стомаха ѝ и за момент се озовава отново край студения централен вход на колежа в Оксфорд, вятърът свисти в усуканите жици, докато чака телефонът да звънне. Портиерът я поглежда със съчувствие. Усеща ледения страх — толкова силен през онази последна седмица от първия ѝ летен семестър — че ще се случи нещо още по-ужасно. На деветнайсет е и се опитва да му внуши да се обади. Още тогава.
Осем и четиринайсет. Пробва отново, мрази се, че го прави. Телефонът му включва направо на гласова поща. Тя перва въображаема прашинка, побутва пъстрите плетени гривни и поглежда критично ноктите си: прилежно оформени с пила, без лак, за разлика от лъскавия изпечен лак на Ели.
На стълбите се чуват стъпки. Разнася се детски глас.
— Татко върна ли се?
— Не… върви да си лягаш. — Говори по-остро, отколкото възнамерява.
Емили я поглежда с повдигнати вежди.
— Просто си легни, миличка — добавя тя, гласът ѝ омеква, докато изпраща дъщеря си на горния етаж, и сърцето ѝ ускорява ритъма си, когато отива до стаята и я пъхва под завивките. — Опитай се да заспиш. Той няма да се бави.
— Може ли да му кажеш да дойде и да ми пожелае лека нощ, когато се прибере? — цупи се Емили и изглежда изключително красива.
— Ще излизаме, но ако си все още будна…
— Ще съм будна. — Решителността на дъщеря ѝ — стиснатите зъби, непоклатимата самоувереност, издават, че е истинска дъщеря на баща си.
— Тогава със сигурност ще се качи.
Целува я бързо по челото, за да прекрати по-нататъшен спор, и я завива.
— Недей да ставаш отново. Разбрахме ли се? Кристина ще остане да ви гледа както обикновено. А щом той се прибере, ще му кажа да се качи.
Осем и седемнайсет. Няма да звъни отново. Никога не е била от онези съпруги, които дебнат мъжете си, но в това пълно мълчание има нещо, което я вледенява. Обикновено може да разчита да се свърже с него, така че това е напълно нетипично за съпруга ѝ. Представя си го в задръстване на М25, разлиства документи на задната седалка в автомобила. Той щеше да позвъни, да пусне есемес или имейл, нямаше да я остави да чака в неведение, а детегледачката да се суети в кухнята и да чака с нетърпение да излязат, за да се сгуши спокойно на канапето в празната къща. Лицето на Софи, гримирано дискретно, с внимание, вече не изглежда толкова съвършено, цветята, купени за семейство Фриск, са оклюмали на масата в антрето.
Осем и двайсет и една. Щом стане и трийсет, ще позвъни на семейство Фриск. Само че този краен срок идва, а тя така и не се обажда. Осем и трийсет и пет, и трийсет и шест, и трийсет и седем. Макар да знае, че е невъзпитано, в осем и четирийсет тя изпраща на Ели Фриск кратък есемес, с който се извинява и обяснява, че в избирателния район нещо се е случило и те много се извиняват, но няма да успеят да отидат.
В „Таймс“ има статия за Ислямска държава от Уил Станхоуп, но думите на стария ѝ колега просто преминават пред погледа ѝ. Все едно чете на Фин история за динозаври астронавти — изобщо не може да се съсредоточи. Цялото ѝ същество е настроено за едно.