Откъм морето духаше леден вятър. Шестнайсет етажа надолу вълните яростно удряха основите на хотела, отдръпваха се, побеснели, че не са го срутили и опитваха пак. Андрей се беше облегнал на стената с чаша в ръка, а пухкав нисичък мъж с ангелска физиономия, май го бях мяркала из фоайетата, едва се крепеше на краката си до парапета.
— О, мадам! — потръпнаха в широка усмивка розовите му бузи — Как е световната наука?
Той пиянски се опули насреща ми, а вятърът отметна руса къдрица от челото му.
— Всичко за вашия възлюбен е тука — почука се с пръст по слепоочието. — Архивите са живи. Кой му даде, колко, от кои фондове… на кой му е по-добре да го чешат: на пръста, или на ушенцето, а? Ха-ха-ха…
Скова ме страх. Онова неясно и плашещо нещо ми отнемаше Андрей пред очите ми, а аз нищо не можех да направя. Губех битката преди да съм я започнала.
Непознатият се поклони дълбоко.
— Оставям ви да си гукате — каза той и се покатери на перваза. — И да разсъждавате по темата… другарю!
Той театрално разпери ръце и се заклатушка към съседния балкон. Господи, защо го правеше?! Не можеше ли просто да отиде до вратата, да я отвори и да мине през нея? От любов към риска ли постъпваше така, или не искаше никой да го вижда, че излиза от стаята на Андрей? Не можеш да гледам спокойно как човек, какъвто и да е той, лъкатуши по перваза на балкона на шестнадесетия етаж, как си играе с живота си… Хвърлих се към него, но Андрей ме стисна над лакътя и ме дръпна назад. Мъжът залитна. Единият му крак стъпи във въздуха, за част от секундата той се задържа на другия, а после полетя надолу. Изпищях и скрих лице в ризата на Андрей. Неясното нещо напомни за себе си по-категорично и по-безпощадно от всякога. Усетих присъствието му като никога досега. То беше тук и демонстрираше силата си, пред която аз бях напълно безпомощна. Нещото пропълзя в мен и в този момент разбрах, че то не съществува като нещо отделно. Всъщност… не е да го нямаше съвсем. Имаше го, но то не беше нещо мистично и непознаваемо, а беше Андрей. Самият той или част от него. Онази част, която го правеше такъв какъвто е и неудържимо ме привличаше. Той излъчваше сила и власт. Исках ги.
— Алкохолът не прощава — спокойно каза той.
Не избягах. Не си тръгнах, както би трябвало да постъпя. Така би трябвало да ми подскаже разумът, ни той не ми подсказваше нищо подобно. Нищо не ми подсказваше. Отново бях станала едно цяло и се разбирах със себе си. Исках да съм там, където бях. Бях там, където трябваше да бъда. С точния човек и на точното място.
— Направи ми впечатление още когато те видях за пръв път — каза Андрей. — още първата вечер. Само за тебе мисля още тогава. Не знам за какво точно става въпрос, може би е химия… Като се замисля… ако някоя друга беше тръгнала да си търси белята вчера сутринта, едва ли щях да хукна да я спасявам. Имам нужда от теб.
За онзи, който току-що загина не ми пукаше. Да, точно така, не ми пукаше. Радвах се, че стана така, защото ако никой никога не беше загивал пред мен, нямаше да знам, че не ми пука от това. А сега знаех.
— Женен съм — продължи Андрей, — но там вече отдавна няма нищо… освен две деца. Ще работиш при мен, после ще видим… Ако ти хареса… Не знам…
— Аз…
„Не мога“, беше краят на фразата. Имам семейство. В София ме чака мъжът ми.
Някой почука на вратата.
Премълчах, защото вместо мен щеше да го каже някаква друга Милена, онази, която не се разбираше с тялото си. Нея обаче вече я нямаше, само от време на време се обаждаше като черна радиостанция.
Андрей ме пусна и отиде да отвори. Чух го да се прави на изненадан от нещастието. Не се върна, а аз му изпих чашата, която остави на балкона, погледнах надолу и се загледах как лекарят от „Бърза помощ“ се суети около трупа. Хубаво ми беше. Хубаво ми беше как студеният вятър брули лицето ми, хубаво ми беше да усещам как от морето на талази ме залива любимия ми аромат на йод и гниене. Хубаво ми беше да се радвам на предложението на Андрей, макар и малко да ме смущаваше. Той се появи долу до лекаря, а аз почувствах как водката ме отпуска и ме оставя да се наслаждавам на гледката на красивото му тяло. И да осъзная, че не искам да го гледам само отдалече.
Прекратиха семинара още същия ден заради смъртта на колегата, а през нощта си заминах с чартърен полет. Андрей ми занесе куфара до автобуса. Мълчалив беше, блед и съсредоточен в нещо свое, не в мен. Всъщност, кой знае какво става в душите на мъжете…
Залепих лице в прозореца и му пратих въздушна целувка. Той енергично ми махна. Не откъснах поглед от него, докато не го загубих от очите си. Исках да го запомня такъв какъвто беше в този миг — жилав, мъжествен и тъжен, а очите му ставаха все по-сиви и по-далечни, докато не се сляха с оловната повърхност на морето.