Обаче, както бе казал и в Болдършо, нямаше никакво време. Прекарваше по цели дни и по-голямата част от нощите си да превръща огромното количество данни, получени чрез телескопа, в понятни числа. Каквото и споразумение да бе сключил — или Рейнхарт го бе направил от негово име, — то го бе отрезвило и той работеше още по-напрегнато. С твърда и неумолима решителност пришпорваше Бриджър и момичето и търпеливо понасяше надзора и установения ред. Рейнхарт отговаряше за работата само формално и Флеминг послушно му предоставяше всичките резултати от работата си, но хората от отбраната неизменно се навъртаха наоколо и той дори успяваше да се държи любезно с Уотлинг, когото кръстиха „Сребърните крилца“.
Останалите от екипа не бяха толкова щастливи. Между Бриджър и Джуди явно се долавяше хладнина. Във всеки случай той нямаше търпение да напусне и беше очевидно, че Кристин ще заеме мястото му. Тя беше млада и хубава, притежаваше нещо от всеотдайността на Флеминг и считаше Джуди за досадница. Щом й се откриеше възможност, не пропускаше да го покаже.
Скоро след като се преместиха от Болдършо, Харис се появи. Уотлинг го съобщи при едно от посещенията си. Бил нападнат в кантората на букмекера, наблъскали го в една кола, пребили го и го изхвърлили в изоставена мелница, където без малко щял да умре. Пълзял из мелницата със счупен крак, без да може да се измъкне, и преживял с парче шоколад, което намерил в джоба си, и с капещата от някакъв кран вода, докато три дена по-късно не го открил един ловец на плъхове. Той не се върна при тях и Уотлинг съобщи подробностите само на Джуди. Тя ги запази за себе си, но се опита да поразпита Кристин за живота на Бриджър.
— От колко време го познаваш?
Намираха се в малък кабинет, свързан с главната компютърна зала. Кристин работеше на проектантска маса, отрупана с входни перфокарти, а Джуди крачеше нагоре-надолу и си мечтаеше за собствен стол.
— В Кеймбридж бях негова студентка.
Независимо че беше някъде от прибалтийските страни, за което Джуди знаеше, тя говореше като всички английски студенти.
— Познаваше ли го добре?
— Не. Ако те интересува академичната му характеристика…
— Просто се питах…
— Какво?
— Дали някога се е държал… особено.
— Не ми се е налагало да нося пояс от бодлива тел.
— Нямах това предвид.
— Тогава какво имаш предвид?
— Никога ли не те е молил да му помогнеш за нещо странично?
— Защо трябва да ме моли? — Тя се извърна и погледна Джуди сериозно и враждебно. — Някои от нас наистина си имат сериозна работа за вършене.
Джуди влезе в компютърната зала и започна да наблюдава машините, които щракаха и примигваха. Всяка от тях се обслужваше от един оператор — безполови млади мъже и жени с еднакви престилки. По средата на залата имаше дълга маса, върху която събираха полученото от компютрите — купчинки перфокарти, магнетофонни ролки или дълги хартиени ленти от принтерите. Цифрите, с които боравеха, бяха огромни и изглеждаха напълно лишени от връзка с действителността — машините бяха като сложен организъм, който се изразяваше на свой собствен език.
Джуди бе понаучила върху какво работи екипът. Съобщението от Андромеда бе продължило седмици наред, без да се повтаря, после бе започнало от самото начало. Това им даде възможност да попълнят голяма част от пропуснатото при първото излъчване — поради земното въртене успяваха да го улавят само когато западното полукълбо бе обърнато към съзвездието Андромеда — за дванадесет от всеки двадесет и четири часа източникът се намираше под хоризонта. Когато съобщението започна отначало, земното въртене бе в друга фаза, така че част от пропуснатите пасажи можеше да се запише сега; до края на третото повторение го записаха цялото. Уредите в Болдършо Фел продължиха контролни приемания, но отклонение нямаше. Какъвто и да бе източникът, той непрестанно излъчваше едно и също нещо.
Сега вече никой от заинтересованите не се съмняваше, че е съобщение. В отдела на генерал Уотлинг дори го наричаха „Предаването от Андромеда“, сякаш източникът и същността на съобщението бяха известни. Работата върху него бе заведена под названието „Обект А“. Съобщението беше много дълго — точките и тиретата, превърнати в разбираеми математически символи, възлизаха на милиони групи числа. Без компютрите декодирането им би отнело цял човешки живот, а дори и с тяхна помощ работата продължи не един и два месеца. Всяка машина трябваше да получи указания какво да прави с внесената в нея информация — Джуди научи, че това се нарича програмиране. Една програма се състоеше от инструкции, въведени на перфокарти, с които машината се задействуваше, за да изпълни зададената работа. След това се въвеждаше групата числа, която трябваше да се анализира — данните — и машината даваше отговора за броени секунди. Този процес трябваше да се повтаря при разглеждането на всяка нова група числа. За щастие по-малките компютри можеха да подготвят материал за по-големите, а и всички те имаха както входни, управляващи, аритметични и изходни устройства, така и памет и новите резултати можеха да се базират на предишните.